Warning: fsockopen(): unable to connect to 176.123.2.3:80 (Connection timed out) in /home/taniabla/public_html/wp-content/themes/diary/consumer.php on line 40
Browsing "Без категория"

ГРАДЪТ НА ГАУДИ

                                    ГРАДЪТ  НА  ГАУДИ

 

Обожавам мига, в който  самолетът  се отлепя от земята. Плавно и някак безтегловно. Прави  кръг  и така  бързо и естествено набира височина, че неволно се асоциирам с      „ птицата”, в чието туловище се намираме. Пулсът се успокоява, щом двигателите замъркат  тихо и монотонно. Духът, зареден с адреналин и независим от материята,  полита напред. Към новите очаквания.                                                                          Неизменно  мястото ми е  до люка . Не пропускам мига на смаляването на къщи, пътища, реки и планински вериги. Великолепие и необятност от птичи поглед! Красив земен релеф, покрит с  мрежа от ниви и магистрали. Селца и градове – разсипани трошици по поля и гори. Лазурни водни басейни …  Докато всичко това не изчезне под  безбрежните лавини на  облаците. Над теб – синева на бездънно небе, в душата – просветление: „Боже мой, колко нищожни са земните ни проблеми и колко измамно велики са мислите ни там долу!”                                                                                                                                          Пътуваме към Барселона. Имаме задоволителни общи впечатления за града от предишни  пътувания. Видели сме най-важните забележителности. Влюбихме се в „Ла Рамбла”. Милиони от цял свят са се разхождали по нея. Ще го правят и след нас. Освен с особения си артистичен чар и многофункционално предназначение, тя води към внушителния паметник на Колумб и старото яхтено пристанище. Ами строящата се вече над 100 години катедрала „ Саграда Фамилия”!Всеки път спира дъха ни с невероятните си размери, хрумванията за форми и величие.

Този път сме си поставили амбициозна задача. Да се уверим имал ли е право каталунският архитект Антони Гауди на самочувствието да заяви пред свои съвременници: „Хора от цял свят ще идват  в Барселона заради  моите проекти.” Естествено, те  не пропускат шанса да се присмеят и отрекат новаторските му хрумвания, наричайки ги „абстрактен и повърхностен кич”. Крайно неприемливи  за тогавашните норми и практика, построените от него архитектурни съоръжения  дълго са предмет  на ожесточени полемики и отрицание. Приживе! Признанието му идва след това. И както сам е предвидил – от цял свят. Защото Гауди оставил своя дизайнерски отпечатък върху Барселона така, както Рен в Лондон и Айфел в Париж. Той изпреварил епохата си, взривявайки  и променяйки ориентирите на изкуствата, сам превръщайки се в „ар нуво”. И не само!  Под негово ръководство вярно и предано поема щафетата цяла армия архитекти, скулптори, живописци, майстори-ковачи и фаянсаджии, градинари. Всички те са духовно родствени нему хора, на усета и решенията на които Гауди често се доверява.

Сътворяването на света продължава непрекъснато – чрез човекаСамо който се допитва до законите на природата, създавайки своите нови произведения, само той помага на Твореца”. – такова е авторското му кредо. Твърде предизвикателно и самоуверено! Нетрадиционно, но и продължаващо традициите на природата! Справил ли се е архитектът-чудак и доколко с амбициозното партньорство? Предстои ни да се убедим  с очите си!

На следващото утро по ухаещата на топли кифлички и кафе тясна уличка в Готическия квартал, където е хотелът ни, се отправяме към площад „Каталуния”. Оттук тръгват  шарените туристически  автобусчета. Избираме синия маршрут, който ще ни преведе през всички творения на Гауди в Барселона. Качваме се на открития втори  етаж, поставяме слушалки в ушите  и се пренасяме в света на прочутия дизайнер.

Антони е най-малкото от петте деца в семейството на майстор-казанджия от гр. Реус, вторият  по големина град в североизточна Испания. Умението на бащата да подчинява пластичността на материята на волята на ръцете силно впечатлява малчугана. Въпреки че не продължава семейната традиция, Антони ще приложи всичко това по-късно в архитектурата. Като студент  в Барселона, той съчетава учението с работа в екипа на различни архитекти от града. Още с първите проекти се проявява личният му новаторски стил…

Автобусът ни се движи по достолепния булевард „Пасе де Грация”. Утрото е слънчево и непривично топло за месец април. От  тротоара ни залива упойващ аромат на цъфнали портокалови дръвчета . Така с удоволствие бихме пътували и до края на света, но ни сепва гласът от аудиогида. Обръщаме глави наляво – къщата „Батло”, построена от Гауди. Как да ви я опиша, за да си я представите картинно?! Помните ли  приказката за Хензел и Гретел с къщичката от медени курабийки?… Ето така необуздано фантастико-романтично настройте сетивата си, защото нищо сътворено от този архитект не се вмества в представите ви за строителство. Особено във всекидневното ни скучно обкръжение – от соцпанелки до мутродворци.

И така. Приказна многоетажна къща, по фасадата на която са налепени не курабийки, а разноцветни керамични  рибени люспи, блестящи от проникнал през клоните слънчев лъч. Прозорци и балкони с причудливи форми, сякаш изкусно издялани от слонова кост. Комин с тумбеста форма на източно минаре, завършващо с красив християнски кръст. Керемидите на покрива – по цвят и подредба напомнящи люспесто синьо-зелено туловище на дракон. По-любознателните имат право да слязат,  да разгледат вътрешния двор и оригиналния интериор, също дело на архитекта, и да си направят снимки за спомен. Със следващия маршрутен автобус обиколката продължава.

На ъгъла на „Пасе де Грация” и „Провенс”, още преди гласът от слушалките, възкликваме при вида на огромно слоно-подобно по величие, размери и цвят 6-етажно здание. „Ла Педрера”. Построено между 1906 и 1910 г.  Авторът – не можеш да го сбъркаш!

Във всяко произведение на Гауди се крие единен замисъл и нерядко зашифрована информация, значението на която излиза зад пределите на архитектурата. Тук първоначалната идея за строителство на цял квартал се трансформирала в култова сграда- ансамбъл, която да послужи като огромен пиедестал на образа на Дева Мария. Как точно – неизвестно. Вълнообразната фасада с уникалната метална дантела на балконите обаче ще ви се стори  скучна  пред вида на покрива.                                       Най-добре се вижда от въздуха. Вентилационните тръби са буквално стройна редица шлемове на „рицари – стражи”. Комините са гигантски раковини, устремени нагоре. Не покрив – музей, пренаселен от сюрреалистични фигури! Задължително минете още веднъж нощем, когато те, призрачно осветени, бдят над  Барселона! И да! – проектите на архитекта-новатор  трябва да се разглеждат от всички възможни точки, за да се усети гениалността им!

Казват, личният архитектурен стил на Гауди е синтез от романо-готическо средновековие, източни мотиви и геометризъм. Основното силово поле на авторската му концепция обаче е в органичния натурализъм, състоящ се в подражанието на форми, свързани със земята и човека.

Гореказаното става пределно очевидно, веднага щом прекрачваме прага на ”Саграда Фамилия”. Такъв размах на фантазия, брилянтно копираща земните творения на Създателя, не бихте могли да видите никъде другаде! Катедралните колони поддържащи купола, са величествени вкаменени дървета с разперени клони.  Вътрешният дизайн е решен по католически образец, но с изобилие от многоцветни витражи на прозорците. Имаш чувството, че си в китно-разцъфтяла каталунска градина! Витата стълба към камбанарията е истински гигантски охлюв. Кулите отвън, облицовани с разноцветни парченца фаянс са с формата на плодове и цветя. Не се наемам да опиша всеки детайл – никой не би могъл! Сам Гауди не е оставил цялостен и подробен проект, непрекъснато доработвайки и допълвайки го с нови хрумвания. По листчета и откъслечни бележки  последователите се опитват да влязат в мислите му и да достроят започнатото от него великолепие. И го правят успешно!

Стоим прехласнати в подножието на фасадата „Рождество”, реализирана приживе. По същество  тя представлява предолтарен образ, изпълнен при пълното взаимодействие на архитектура, скулптура и живопис така, че не се разбира коя от тях е водещата. Сливането на изкуствата тук  се е случило с такава лекота, че зрителят има усещане за сън наяве. Не ни се тръгва и пропускаме две поредни маршрутки, за да отдалечим времето за раздяла. Откриваме нови елементи върху фасадата, които преди това сме пропуснали. Не часове – дни са нужни, за да получиш пълно удовлетворение и наслада от съприкосновението с  уникалността!

„Саграда Фамилия” е най-честолюбивият замисъл на Гауди! Над него той работи през целия си жизнен и творчески път, демонстрирайки на практика цялото разнообразие на дизайнерските си решения. За съжаление, така и не го вижда завършен. Грандиозна по замисъл и пространство тази катедрала на Светото Семейство /12- апостола и Светата Дева/ се строи от 1881 година и някое от следващите поколения ще присъства на официалното `и освещаване. На въпроса кога ще бъде завършена, Гауди  тактично отговорил: „ Поръчителят е Господ, а той разполага с достатъчно време, за да не бърза!” Но и така, все още в строеж, повярвайте ми,  заслужава си да я видите, защото е невъзможно да се опише с думи! Безсилни са пред такова творение на архитектурата и изкуството! Единствено фотографи и художници… Но като се замисля, дали и те биха се справили със задачата ?! Трябва да се види! От всички земни посоки!

Докато чакаме следващия автобус, за да продължим по маршрута, се отбиваме в отсрещното кафе. Наблюдаваме как към  катедралата се стича многонационално множество. Лудо щракат фотоапарати – увековечава се моментът. За да бъде споделен с близки и приятели, които ще са следващите посетители. Както е пророкувал творецът – от цял свят!

И отново „Погледнете наляво – нетрадиционните, увенчани с рицарски шлемове улични фенери на Кралския  площад. По проект на Гауди. Надясно – медната драконова глава с широко разтворена паст на парадния вход на имението Миралес. Големият фонтан със скулптурната група „Нептун” в парка Сюдадел. Телевизионната кула на един от хълмовете. Къщите Калвет и Висенс… Обект след обект пред нас се разкрива неподражаема дизайнерска мисъл.

Време е вече да ви разкажа и за невероятното партньорство на Антони Гауди с граф Еузеби Гуел , което отваря друга голяма страница в творчеството на архитекта.

Гуел е един от най-влиятелните хора по това време. Богат индустриалец и предприемач, последният се изявявал като покровител на изкуствата в своята епоха. Многогодишните, преминали в дружба, отношения с графа предоставили на Гауди пълна авторска свобода и необходими средства за изпълнението на многочислени поръчки, в резултат на което съдбите на двамата станали неразделни.

В края на миналото столетие граф Гуел замислил строителство на жилищен район с обширна паркова зона в предградие на Барселона. Проектът включвал пазар, църква, служебни павилиони за общо ползване на електричество, вода и други комуникации, което било нещо ново за времето си. Нещо като „градче от бъдещето”. Това било предизвикателство за Гауди и  в неговото изпълнение се проявил целият му ентусиазъм и творчески потенциал. Но… консервативно- традиционната Каталуния още не била готова за това и замисълът не се разгърнал за своето първоначално предназначение. От 60- те къщи, които трябвало да бъдат разположени на огромна територия на парк, били построени само две.

Шареният автобус ни води към венеца на творческата дружба на двамата велики мъже –„Парка Гуел”. По предварителна информация това е едно от местата, които непременно трябва да посетим. Автобусът се изсипва там, където трябва да слезем и ние. Всички дружно се устремяваме към прочутия парк.Тясна уличка, провираща се между еднолични къщи с разцъфнали пролетни цветя и люляци, води нагоре и завива внезапно надясно. И тук…

Отново ще ви върна в цветния свят на приказките. Въпреки, че са висш пилотаж в архитектурата и дизайна, проектите на Гауди докосват заспалото дете в душата ни.

Две къщички от двете страни на входа на парка – досущ  като в приказката за медените питки и с покрив – сметанова торта, поръсена с шарени захарни пръчици.Комин – стройно извисен, като ствол на млада палма. Шарено широко стълбище, водещо към огромен площад, обрамчен от змиевидно-виеща се по форма и облицована с разноцветни фаянсови парченца гигантска пейка. Този шедьовър „от събрани на сметището строителни отпадъци” по-късно ще бъде назован колаж. Самата пейка е разположена върху множество колони, между които е трябвало да бъде поместен пазарът с виадуктите. Хълмистият релеф на терена е истински „Театър на природата”, решен от Гауди по  древногръцки амфитеатрален маниер. Синтез на изкуствата архитектура, скулптура, живопис, керамика, градинарство! С невероятно точна мярка за естетика и прецизност!

Да не забравя усмихнатата муцунка на дракона, която ни посреща срещу стълбището и многоцветния саламандър, от чиято уста се стича вода в басейн с водни лилии. Малък порцеланов сувенир – копие ще си отнесе всеки един от нас! Симпатичното саламандърче на Гауди е станало емблема на Барселона. Ярко, шарено, красиво – като детска книжка с картинки! И съвсем в духа на цветна Каталуния!

Четиринадесет години посвещава Гауди на „Парка Гуел”. Много критици го определят като върхово постижение в  творчеството му.

Тръгваме надясно по пътеката, която води към една от къщичките, в които архитектът е живял през последните години от живота си. Днес той е превърнат в музей, където в скромната аскетична обстановка можем да се докоснем до предмети, скици и макети, направени от гения.

Препрочитам сентенциите на Гауди, издаващи умно съзерцаване на обкръжаващия ни земен свят:

„Който търси подкрепа на своите произведения в природните закони, той помага на Твореца. Оригиналността се състои в завръщане към първоизточниците.”

„Колкото по-съвършени са формите, от толкова по-малко декоративни допълнения се нуждаят те.”

На втория етаж – скромна спалня с дървено каталанско легло и разпятие над него. Не е разполагал с време и средства за собствен комфорт. Не е изпитвал нужда за такъв! Бил дълбоко религиозен и посветен на каузата „Саграда Фамилия”. В последните си дни той не се отделя от нея и живее в барака на строежа. До сумрачната юнска нощ на 1926 година, когато по зла случайност e блъснат от преминаващ трамвай.

Никой файтонджия не иска да го откара, тъй като джобовете му са празни. Отведен е в болница за бедняци. Едва на следващия ден е  разпознат от свои приятели. Отказва на тяхното предложение да го преместят в по-елитна болница: ”Тук – сред бедните ми е мястото!” На   третия ден, 10.06.1926 година, сърцето на  Гауди  замлъква.

Колко си приличат гениите по свършека на земните си дни! Тихо, достойно и самотно. Така както са живели. Черпейки сили от земната хармония и изпълнявайки мисията си да направят света  по-добро място за живеене, преди да се срещнат с Твореца. Дали са доволни там – горе  от себе си и от това, което са ни завещали?

За Гауди сме спокойни! Демонстрирайки възможностите на архитектурата и дизайна със средствата на природата, той по удивителен начин `и е партнирал в досътворяването. Неговият стил е естествен и неподражаем. Функционален и сюрреалистичен. Гениален.

Още приживе извоювали знака за „Световна дизайнерска  столица” на Барселона, неговите проекти изкушават хора от цял свят да пожелаят да я посетят. И да се връщат тук отново и отново! Пророчеството е сбъднато!

28.05.2013

 

 

 

 

 

 

 

 

февр. 22, 2013 - Без категория    No Comments

ЗА ВИЕНА – С РЕСПЕКТ

  Респект е думата, осенила ме като сладка тръпка по време на  краткото ни есенно пътуване до Виена.

От самото летище, в което е помислено за всичко. До детайлите! Невъзможно е да се изгубиш, объркаш или стресираш. Еднопосочни ескалатори водят към спирката на У-бана .  На видно място е автоматът за билети, а на дисплея му – всички международни езици. До него – автомат за перфориране.  Електронно табло подава информация за движението на следващото влакче, пристигащо точно на минутата. По време на самото пътуване –  аудио и визуални указания. Меки и чисти тапицирани седалки…

Подобни битови удобства на аерогара, разбира се, не са патент и достояние единствено и само на Виена. Само чe тук те са по-осезаеми и от по-висока класа. В унисон с всичко останало, заявяващо аристократичността `и.

Великолепна и непроменима през годините, Виена е истинската Спяща красавица. Безсилно пред красотата `и, времето не е оставило унищожителни следи. Напротив, допълвало  я е и усъвършенствало , разширявало и обогатявало,  без да променя стила `и. Фина и артистична във всеки детайл, Виена буди респект, спира дъха и провокира въображението.

Зад ъгъла очаква карета с белогриви коне. Звънят камбани на величествени катедрали. Под купола им старинни органи свирят тържествени меси… Къде сме – назад във времето или в приказка на братя Грим? Нищо подобно! Всичко това e наяве, тук и сега…

Покровителка и меценат на най-талантливите архитекти, скулптори и музиканти – Виена е невероятен коктейл от история, изкуство и музика.

Тя е „тайната” столица на изкуствата още от 19 век. В нея са създавали най-прекрасните си опуси и намерили покой за душата и тялото Моцарт, Бетховен, Хайдн, Щраус, Шуберт, Брамс, така че по право `и се пада и короната „ Люлка на класическата музика”.

Освен всичко друго нейна  запазена марка  са: Виенският валс, Виенската филхармония, Виенската Опера, виенското кафе, виенската кифличка и ябълковият щрудел, виенският  шницел и виенското колело.

Планирали сме какво непременно трябва да видим. И все пак…Приятните изненади ни дебнат отвсякъде. Още на летището.

На огромната стена на терминала е изписана част от партитурата на „Веселата вдовица” от Лехар. На отсрещната стена пъстреят луксозни плакати с лика на Моцарт, Хайдн и Щраус, съобщаващи за предстоящи концерти по техни творби. Тръпката на откриватели ни изпълва с нетърпение.

Виена обаче е решила да ни се разкрие по особено очарователен начин  и по свой собствен план, защото още в първия ден ни повежда по неведомите пътеки на  Музикалния си Дух.

След закуската, следвайки картата със забележителности, неусетно се озоваваме в централната градска част. Изморяваме се да снимаме – всяка сграда е дворец. Красиви и уникални фасади. Парадни входове с мраморни скулптурни групи. Прозоречни рамки, увенчани с лиани от гипсови орнаменти. Бяло, красиво и свежо. Да не повярваш, че всичко това е на възраст няколко века.

Някак не по план, в малка градинка с по чудо за сезона  цъфтящи жълти рози, се озоваваме пред великолепна скулптурна група  с ангелчета около пиедестала. На върха – Моцарт. Млад, красив, вдъхновен. Неговият образ ще ни съпровожда на всяка крачка във Виена. Неговата музика звучи  в магазините за сувенири и шоколадови бонбони, в музеите, заведенията и катедралите.

Групи туристи се нижат една след друга и ни увличат към покоряване на следващия обект. А той, като по поръчка, изниква пред нас още на следващата пресечка.

Виенската Щатсопера. Една от най-престижните оперни сцени. Премиерата на три от най-известните опери на Моцарт – „Сватбата на Фигаро”,”Така правят всички” и „Вълшебната флейта”- е тук, във Виена. Както и представянето на „Фиделио” на Бетховен и „Прилепът” на Щраус. Днес годишно тук се представят по 50 оперни продукции,  като често вечер има по няколко различни представления.

Макар възникнала като забавление за аристокрацията, операта много бързо се възприема и от широката публика, което я прави особено популярна. Така освен кралската, възниква и фолкоперата. Нещо невиждано и до днес в друг град по света.

Сградата на Операта – великолепна смесица от римски, готически и ренесансов стил навремето не се  харесала на виенчани.   Обсъждана шумно и наречена иронично „Слон, полегнал за храносмилане”, тя станала причина за самоубийството на архитекта Ван дер Нюл. Другият архитект  – Зикардсбург – умира с разбито сърце.

Обикаляме величествената сграда от четирите страни, за да запечатаме образа `и на снимки. Пресрещат ни младежи, облечени в червени фракове и перуки, предлагащи билети за  Моцартов празник в Голямата Зала.

Оттук се излъчват Новогодишните концерти на Виенската Филхармония. Тук се провежда ежегодният Бал в Операта, превърнал се в институция. А площадът пред нея носи името на най-известния диригент – Херберт фон Караян. Всичко във Виена е свързано с музиката!

Търсейки следващия интересен обект, неочаквано се озоваваме на тиха уличка в централната градска част. Тук времето сякаш е спряло. На фасадата на дом № 5 четем странна табелка „ Фигаро- хаус”. В два от 5-те етажа на скромната сграда в продължение на 3 години е живял Волфганг Амадеус Моцарт. Това е една от 13-те квартири, които маестрото сменил за краткия си, но протекъл на бързи обороти и жестоки превратности живот. Тук той е изживял най-щастливия си и плодотворен период и за рекордните 5 седмици написал музиката  за „Сватбата на Фигаро”.

Прекрачваме прага с онова особено чувство на респект от докосването до място, обитавано  от  духа на гений.

Още зад скромния параден вход е първата ни среща очи в очи с маестрото. Огромен маслен портрет на 6-годишния Волфганг в красив зелен фрак и ефирно дантелено жабо – дело на неизвестен художник. Тиха музика озвучава малкото вътрешно дворче, от което се открива вито стълбище към горните етажи. С аудиогид на ухо – от зала в зала, от експонат към експонат  се потапяме в епохата и музиката на Моцарт. Узнаваме  за неговите наставници, близки и съвременници. Задържаме се в размисъл пред портретите на Констанца, Салиери и двамата му / останали живи от 5-те и доживели до старини/ синове.

Бърз и невероятно успешен е стартът на маестрото в света на музиката. На 10 години за него говори вече цялата аристократична общност на Европа. Притежава феноменален музикален слух, изключителна памет и блестящ изпълнителски, импровизаторски и композиторски дар и не на последно място самочувствие за значимост, което предизвиква неприязън у колегите му.

Когато пристига във Виена, аристократите се ласкаят от присъствието му на приемите в дворците. Надпреварват се да  му дават поръчки и да възлагат уроци по пиано за наследниците си. Талантлив, влюбен в живота, но и лекомислено разхитителен, младият композитор нехае за превратностите на съдбата.

Скоро сам се убеждава в непостоянството на аристократите. Само след няколко години интересът им се прехвърля към друг нашумял музикант и бедността надвисва над  Моцарт. Придворни композитори задкулисно попречват за служба в двореца, която би обезпечила семейството му. Безпаричието налага непрекъсната смяна на квартири и разпродажба на имуществото.

Дълговете го пришпорват да работи трескаво и денонощно. Изтощеният му организъм и емоционалното напрежение довеждат до заболяване, лекувано според тогавашната практика чрез пускане на кръв, което още повече го обезсилва. Въпреки това маестрото работи над партитурата на „Реквием” /поръчан по странен начин от неизвестен пратеник в черни дрехи / с предчувствие, че пише собствената си заупокойна меса. Писането на религиозния реквием, така неприсъщ на темперамента на жизнерадостния Моцарт, изсмуква и сетните му сили.

В последния си земен ден той събира приятели, за да чуе как месата звучи „на живо”. Самият той пее алтовата партия с отпаднал, треперещ глас. Недовършва… разплаква се, осъзнавайки края си, и… издъхва. В разцвета на живота и таланта си – едва на 35 години! Още същия ден и поради липса на средства е погребан инкогнито в общ гроб  заедно с клошари и бездомници. Без кръст и знак…

Днес в „Алеята на Великите” в Централното Виенско гробище малък мраморен ангел с копач в ръка, подпрян на прекършена арка,  все още търси мястото, където почива маестрото.

Неусетно сме се озовали в последната зала на музея. Сякаш небето се е открехнало над нас и оттам, изпълнено с  вселенска тъга, струи адажиото от интродукцията на „Реквием”. Съвършена полифония между оркестър, хор и солисти. Сигурна съм, ако там някъде наистина съществува Рай – това` е райската музика! Неусетно адажиото преминава в задъхано алегро, което разказва за неосъществени мечти и надежди, копнежи и желания. Виртуозно, с най-фините средства на музиката, маестрото прониква в душите и извиква чувства. Плавно последвалото нежно анданте оплаква рано прекършения млад живот, а барабанната дреб на финалното ларгето окончателно разтърсва, подчинява и извисява духа. Изпълнено до краен предел със съвършени звуци, сърцето прелива  от неизразима печал, а въображението рисува картини от нещо непреживяно, но  до болка осезаемо.

Господи, ти който си проявил щедростта да надариш душата на гения с такава дарба, защо си оставил тленното му тяло на безсърдечието на хора, недостойни да бъдат редом в краткия му земен път ?!… Това ли е цената, която приживе  всички гении на тази  Земя трябва да заплатят, за да остане безсмъртно тяхното духовно наследство?!…

Присядам на миниатюрния диван до стената, за  да събера мислите си. Усещането за досег до нещо велико е наяве! Може би точно в тази стая, на това писалище маестрото е надраскал партитурата, поставена под стъкло на отсрещната стена. Чисто, фино и без поправки изписани, нотите  поразително напомнят ято лястовички, нанизали се за кратък отдих  на петолинието. Мистично!

По стечение на обстоятелствата, точно в този ден е и празникът „Вси Светии” за католическия свят. Още незаглъхнали звуците на реквиема в ушите ни, в сърцето на Виена и по съседство с музея „Фигаро –хаус”, величествената катедрала „Св. Стефан” – покровителка на града, ни посреща с друга тържествена меса. Този път тя е на Хайдн. Най-близкият и верен приятел на Моцарт, макар и доста по-възрастен от него.

”…Извинете ме, ако малко прекалявам, но толкова искрено обичам този човек.” – пише той на свой познат. Тъкмо на Хайдн, а не на някой меценат, Моцарт посвещава 6 струнни квартета.

Излишно е да  разказвам как звучи такава музика под огромния катедрален купол, гарнирана от мистичното обкръжение на позлатените икони, статуите на светците и многоцветието на огромните витражи. Изпълнена от 2 органа, църковен хор и струнен оркестър.

Хайдн е Бащата на класическата симфония и Бащата на струнния оркестър. Майстор на полифонията и изключително продуктивен творец, той още приживе получава признание за гений. Талантът и популярността му са подкрепяни и от аристокрацията.

Катедралата е пълна с притихнал народ. За празника градът се е оживил от многоезични  групи туристи. Колко му е да отскочат дотук за уикенда от четирите посоки на света!

Няма да е пълна картината за музикална Виена, ако не затворим кръга с посещението на Щатпарк. Спретнато подреден в стила на английските кралски градини, той носи звънкото име „Виенски валс”.

Група японци щракат с фотоапарати пред уникалната скулптурна дъга от виещи се във вихъра на валса изящни млади тела, изваяни от бял мрамор. В центъра на арката –позлатената фигура на краля на валса Йохан Щраус, вдъхновено прегърнал цигулката.

Малко са преживяванията във Виена, които с такава сила да внушават великолепието и автентичния дух на имперската столица, както изпълнението на 35-членния духов оркестър, основан в края на 18-я век , който всяка седмица изнася публични концерти. В събота точно в 11.00 ч., облечени в тъмно-сини мундири и фуражки със златни ширити, оркестрантите с маршова  стъпка минават през пешеходната зона на Виена и изчезват в сенките на двореца Хофбург.

Помните ли, в близкото минало в централните градинки на големите наши градове по празниците също свиреха военни духови оркестри?  Жалко за прекъснатата традиция !

Днес е делник и Щатпарк  не е озвучен. На всички ни обаче се струва, че из въздуха се носи музиката на „ Хубавия син Дунав”. Леко и изящно. В невидимия магичен вихър на валса. Провира се през разцъфнали люлякови гори, през липови алеи и розови градини, прелита над макови поляни и необятни житни поля, докато неусетно се озове в топлата прегръдка на Черно море.

-2-

 

Втория  ден посвещаваме на Имперска Виена.

И отново тя ще ни изненадва, откривайки само за нас част от неописаните от друг пътешественик  тайни.

Богата и разнообразна е историята на града – от келтите, през римляните до династиите на Хабсбургите.  Именно Виена препъва устрема на Сюлейман Великолепни и разбива на пух и прах желанието му да заграби съкровищата `и . За капак и за срам на султана, от пленените турски оръдия отлива най-звънката си 22- тонна камбана за катедралата-покровителка „Св. Стефан”. След това обединява германските династии и опазва от  ислямизация  разпокъсана християнска Европа.

Авторитетната столица на Австрия, а по-късно и на Австро- Унгарската империя е отгледала в своя Двор крале и кралици за редица европейски държави. Чрез династични бракове тя си осигурявала влияние и територии. От Мария Терезия до Мария Антоанета, Франц Йозеф  и Мария Луиза – Бонапарт  девизът `и е: „Докато другите правят войни,  щастлива Австрия, ти вдигай сватби!” Оттогава е и ласкавото `и прозвище „тъщата на Европа”.

Времето ни е ограничено. Не бива да  изпуснем нито един важен обект. А те са толкова много – красиви и вдъхновяващи, изпълнени с история и мистика.

Отправяме се към Хофбург, обединяващ очарованието на имперското минало на Виена.

Хофбург е огромен дворец даже по мярката на останалите европейски кралски палати. В продължение на повече от седем века дворцовият комплекс  се е разраствал от малка крепост до обширен палат с позлатена украса и екстравагантна архитектура. Вместо да разрушават неговите по-стари части, Хабсбургите просто  добавяли нови и нови постройки към тях – барокови библиотеки към ренесансови замъци, неокласически резиденции към средновековни манастири.

Една пътешественичка сравнява Хофбург с богато гарнирана сметанова торта. Може би…ако не ставаше въпрос за изкуство! Ако не бяха изящните скулптури пред парадния вход и по фасадата на двореца. Асоциацията по-скоро е за  „омагьосаното царство на Спящата красавица,  което ще се събуди с целувката на принца”.

Мога с часове да стоя пред скулптурните групи – очарована и изумена от изкусната изработка. Какъв талант, търпение и любов са нужни, за да превърнеш безформен каменен блок в такова съвършенство, каквото дори природата не успява да създаде от плът и кръв?!

Изключително реалистично: напрегнатите мускули с изпъкнали вени по тях. Гримасата на лицето, изразяваща върховен гняв и решимост. Тялото на дракона, сгърчено за последни усилия в смъртната схватка. Иска ти се да чукнеш по мрамора и да викнеш като Микеланджело: „ Говори!”

Арката над парадния вход е гарнирана с такава изящно-дантелена метална решетка, която не можеш да отминеш  с равнодушие. Изумителен естетически вкус  и  ювелирна изработка!

Питаме се, а какво ли ще открие пред възхитените ни очи вътрешността на Хофбург, щом още от  входа  разширява зениците  и  учестява пулса ни?

В миналото – зимна резиденция на Хабсбургите, днес в различните крила на двореца се помещават десетки музеи и културни институции. Сред тях – Трезорът и Музеят на историята на изкуството. В най-парадната част се помещава Президентската институция на Австрия.

Виена, обаче, отново е решила да ни удостои с  нещо по-различно. И то е: Музеят „Сиси – мит и реалност”, включващ  и  императорските апартаменти.

Изкачваме се по внушителна мраморна стълба и навлизаме в света на загадъчната императрица. Изящната `и  призрачна сянка се появява и изчезва, водейки ни от зала в зала.

Коя е Сиси?

Елизабет Баварска е красивата съпруга на император Франц Йозеф, владетеля на най-могъщата за времето си империя. Всички одумват тоалетите `и, поведението `и,  живота `и. Тя е нечувано модерна, еманципирана и странна. Наричат я  галено Сиси.

Животът на Елизабет започва  като приказка. Родена е със синя кръв – от баварски херцогски произход. Двадесет и тригодишният  Франц Йозеф тръгва да се жени за по-голямата `и сестра Хелена, но се влюбва до уши в по-малката – 16-годишната Сиси. „Тя или никоя друга!”- заявява императорът на властната си майка и тя е принудена да отстъпи, въпреки неодобрението на избора му. Бракът е благословен от 70 епископи, от виенския архиепископ, та дори и от папата.

В деня на сватбата младоженците слизат от изящна позлатена карета, изрисувана от самия Рубенс, и се отправят към катедралата „Св Стефан”. Сиси е в приказна рокля, обшита със сребро, и с диамантена диадема в разкошните смолисти коси. Тя е влюбена, щастлива, но и уплашена от новата си роля. Скоро страховете  `и  се оправдават.

Расла на воля  в родния дом, младата жена се чувства задушена от строгия дворцов етикет. Майката на Франц Йозеф допълнително влошава положението на младата жена, лишавайки я от възможността сама да отглежда и възпитава децата си. Загубата на първородното `и дете е преливната капка и Сиси изпада в депресия, която с годините  се задълбочава.

Като императрица на Австрия е лишена от свобода  и личен живот. Въпреки, че е влюбен и истински обича чаровната си съпруга, Франц е постоянно зает и изцяло отдаден на държавните  дела.

Спасение от задушаващата я дворцова среда Сиси намира в усамотението, поезията, рисуването и ездата. Предприема редица пътешествия из Европа и Средиземноморието, което още повече я отдалечава от децата. Продължителните отсъствия от двореца я  изключват  и от задълженията `и на императрица.

Сиси  е известна със своята себичност. Легенди се разказват за това как тя поддържа  красотата и безупречната си физика. При височина 172 см, тегло 45 кг и обиколка на талията 50 см – по днешните стандарти тя  е пълна анорексичка. Където и да се намира, храни се оскъдно, подлага се на строги диети и продължителни физически упражнения.

Шестте зали на музея „Сиси” разкриват личността и живота на тази необикновена императрица. Основният акцент е върху личните аспекти от живота на Елизабет. В разказа от аудиогида са  вплетени нейни стихове, което ни позволява директно да надникнем в душата `и и да разберем  корените на дълбоката меланхолия. Експонатите потвърждават култа `и към  собствената красота, обсебващата диета и спортните `и мании.

В залите са изложени: копие на роклята, с която е била на бала преди сватбата си, най-известните портрети, рисувани всяка година до 30-годишнината `и, както и изящни бижута. Тук е и луксозно обзаведеният `и личен вагон, с който пътувала из Европа.

Най-малката /и единствено близка/ дъщеря Мария Валерия си спомня с тъга как майка `и  ужасно се страхувала от старостта и смъртта. Въпреки това, често говорела за нея, неусетно предизвиквайки  я с безцелни пътувания.

В трагичния ден италиански анархист възнамерявал да убие съвършено друга високопоставена личност – Орлеанския херцог, който за свой късмет отложил пътуването си до Женева. Случайно узнавайки за присъствието на австрийската императрица,  атентаторът проследява Сиси  до пристанището  и, когато тя понечва да се качи на парахода, я  пробожда  в гърдите с пила…

Музеят включва и 19 държавни и частни зали. Реставрирани и обзаведени на исторически автентични принципи, те представят личната атмосфера на императорската двойка , както и аскетично обзаведения работнен  кабинет  на Франц  Йозеф.

Самият той е изключително интересна личност.

На 18 години става император и 68 години е на върха на Австро-Унгарската империя. Още от малък Франц е възпитаван за бъдещ наследник на трона. Учен е на усърдие и отговорност. Работният му ден започвал в 6 часа и завършвал  късно вечерта. На практика, той бил най-безупречният  и всеотдаен  чиновник на империята.  Нежно обичал съпругата си и задоволявал  и най-безсмислените `и капризи, въпреки дългите отсъствия и несподеленост. Край смъртното `и ложе императорът неудържимо ридаел: ” Господи, безумно обичах  тази  жена!” Не се оженва повторно, а на писалището  в кабинета му и до ден днешен стои красивият портрет на Сиси с разкошни разплетени коси.

Оказва се, в реалния живот красивите  приказки  не винаги завършват със щастлив край .

Ние, обаче, искаме  да продължим нашето приказно пътешествие и с метрото се отправяме към  двореца Шьонбрун.

В град, изобилстващ от аристократичен разкош, какъвто е Виена, императорското семейство е трябвало да положи особени усилия, за да впечатли някого. Дворецът Шьонбрун и неговите градини не оставят и капка съмнение за огромното богатство и власт на притежателите му. Императорските покои са пищно декорирани  и украсени с картини с богат колорит  и позлата, в присъщото на стила рококо разточителство . По времето на  императрица Мария Терезия  Шьонбрун приличал на малък град с население от над  хиляда души прислуга, градинари и пазачи на дивеч.

Лятната императорска  резиденция  се намира в хълмиста местност до Виена. Дори мъглата и облачният ден не са в състояние да  скрият блясъка и изяществото `и. Простор за очите и душата! Градините, въпреки късната есен,  са възхитителни. Диви патици, доверчиви като домашни любимци, пресичат пътя ни и се гмурват в езерото пред фонтана „Нептун”. Катеричка хрупа шоколад направо от ръката на туристка. Приказката  продължава!

Изкачваме  хълма към арката на победителите „Глориете” . От масивната колонада се открива панорамна гледка към двореца и прилежащите към него градини, оранжерии, павилиони, гори и почти  цяла  Виена.

На връщане  решаваме да погледаме как в един от павилионите, бивша императорска кухня, пред очите ни ще приготвят прочутия ябълков  щрудел. Ще опитаме от него,  за да се убедим, че заслужава славата си.

 

-3-

 

Слава, Богу, имаме още един  и за наш късмет –  слънчев ден!

Него ще посветим на съвременна  Виена.

Едва ли е неизвестен  фактът, че Австрия си има Парламент  още от времето на Франц Йозеф. Възкачвайки се на престола, младият император тутакси наложил много демократични и либерални реформи. Всеобщо избирателно право и първи демократични избори обаче се осъществяват едва през 1919 г., шест месеца след провъзгласяване на Република Австрия.

Сградата на  австрийския Парламент е внушителна постройка от 1878 г. Проектът  `и е заимствал стила на грандиозните колонади от Пантеона. Картината допълват позлатени алегорични статуи  по фронтона   и  огромна  мраморна статуя на гръцката богиня Атина, символизираща мъдростта. Белотата на мрамора  създава  усещането  за авторитетност на държавната институция. Дай  Боже, и на помислите и делата на народните избраници в нея!

Продължаваме  обиколката  и недалеко оттук  съзираме друго институционно величие  със съвременни функции  – Ратхаус.

Сградата на виенското кметство е красива като величествен средновековен дворец. Неоготическата масивна сграда е красиво увенчана от пет каменни кули, най-високата от които  – тази с часовника, е 115 м. Тихи като в манастир вътрешни дворове, разкошен интериор и каменни зали, където се провежда прословутият Оперен бал.  От балконите на втория етаж , въпреки сезона, са нависнали  водопади от богато разцъфнало мушкато, които придават  одухотворен  и още по-романтичен вид на сградата.

Ратхаус ни заплени със своята изящност и неповторимост дотолкова, че ни се поиска да я видим още веднъж и  през нощта, огряна от меката светлина на прожекторите. А как ли ще изглежда площадчето пред  сградата само след месец с коледната украса, с базарите  с греяно вино, цвъртящи  вюрстчета  и  всеобщото празнично  настроение?

Как да избягаме от мисълта, че сме наистина в град  от приказките, когато ето тази сграда не прилича на никое друго кметство  по Земята?!

И не само тя! Току пред нас се изсипва шумна група младежи. С изненада установяваме, че поредният пищен дворец е сградата на  Техническия  университет. Следват:  Физически и точни науки, Филологически факултет, Медицина. Оказва се, че тук – в най-прекрасната част , а не в някой отдалечен квартал, е и университетският кампус  на Виена.

Какво още остава да видим? Неизброими са забележителностите, които заслужават да бъдат описани, но навярно за това са нужни месеци. Едва ли и самите виенчани са ги избродили и опознали. И все пак…

Решаваме, че да дойдеш във Виена и да не видиш Дунав, ще е голям пропуск. Качваме се на метрото и  слизаме на спирката, която се оказва точно по средата на реката. Изкачваме се  до втория етаж на моста. Широк, пълноводен  и спокоен е Дунав в средното си течение. От двете страни  на брега –  красиви паркове с цветя и зелени морави. В топлите сезони това е любимото място за отмора  и риболов на виенчани. На  левия  бряг  е разположен съвременен квартал на Виена с модерни жилищни сгради.

Тук е и триъгълникът  с внушителното ООН – Сити. От площадката на  телевизионната кула може да се направят красиви  панорамни снимки на града и околностите му.

На картата на днешна Виена река Дунав изглежда като група успоредни канали, които пресичат града от северозапад към югоизток. Причината за това необичайно градоустройство е  поредица от унищожителни наводнения в края на 19 век. През 70-те години на 20 век коритото на реката  е променено още веднъж – построен е  паралелен канал. Направеното не само предотвратява разливите  на реката, но я превръща и в плавателна . Това позволява големи  лодки и кораби  да се отправят от Виена и през Братислава, Будапеща и Белград  да достигат  чак до Черно море.

Последният ден от пребиваването ни тук се стопява като миг. Остават ни броени минути до повикването за полета. Отнесли със себе си отпечатъка на преживените мигове  в стотиците снимки  и, разбира се, кутия бонбони „Моцарт” и сувенири за приятелите   –  прекрачваме към ръкава на самолета.

И … о, богове! Не, не усмихнатите русокоси стюардеси са приятната изненада! Толкова неочаквано, толкова мило – Виена, като истинска аристократка, ни изпраща… с валс. Самолетът е озвучен с „ На хубавия син Дунав”!  Намираме местата си и, разнежени, връщаме лентата назад. Високо в облаците над нощна Европа се отдаваме на спомените от последните 3 невероятни дни. Как да поставиш точката?  Как да не поискаш да се върнеш отново?…

Уважаеми читателю, веднъж приела ориста да опиша този невероятно красив  град, опазен сякаш за да материализира детските ни представи от приказките на братя Грим,   се постарах да бъда максимално точна и пестелива на хвалебствия. Да не би неволно да разбия митични представи или ненужно да предизвикам  някой „Тома неверни” и лицемерен патриот. По тази причина  ви спестих и описанията на кулинарни изкушения, оригиналите на които може и трябва да се опитат единствено тук. Не се спрях на всички уникални сгради и пленителни гледки. Невъзможно е за обема на есе, а и едва ли е нужно това. Не описах всичко, което ни се случи и до което успяхме да се докоснем, за да не изпусна основната нишка на повествованието си. Ами за етичността на виенчани, неприсъща на другите култури, и тяхната искрена и усмихната готовност да помогнат, щом на улицата  разгърнехме картата на града… О, това е тема, която заслужава да бъде обширно разгърната в друго  есе!

Описах Виена такава, каквато успяхме да я видим и каквато тя сама пожела да ни се разкрие. Имахме чувството, че невидим  Дух ни води по свой собствен план, въпреки нашите намерения, за да ни преведе по най-краткия път до същественото и уникалното в нея. За което сме му безкрайно признателни.

Както и да е, с  или без „ах” и „ох” – Виена си е приказка отвсякъде! Който не вярва – да отиде и да  види!

 

 

февр. 22, 2013 - Без категория    No Comments

ЗИМНИ ВРАБЦИ

Врабчетата са най-издръжливите на неразумни постъпки,

които човек прави с природата. Популацията им, обаче,

в България намалява с 10 % годишно – сигнал,

че  много сериозно сме прекалили с това, което правим.

 

Ято гладни, бездомни врабчета

на перваза отбройва трошици.

След закуската храбрата чета

се нанизва на мократа жица.

 

Там, сред зимната вихрена хала,

тези мънички божии птички

гръмогласно огласят квартала,

сякаш съд произнасят над всички.

 

Тези рошльовци, птици свадливи

озвучават безцветните зими.

Некапризни на студ, издръжливи.

Душевадници неукротими.

 

Чуруликат. Прелитат. Подскачат.

Пърхат в локви. Изпълват простора.

Тук остават с едничка задача –

да са песенна птича опора.

 

И макар, не така надарени,

като пъстрите свои роднини,

в сивотата на дни заскрежени

те са Моцарт. В дует с Паганини.

февр. 22, 2013 - Без категория    No Comments

ЗАВРЪЩАНЕ

Ето, пак се завръщам в  престарелия дом.

Помъдряла и тъжна. Влизам тук мълчешком.

Пак момиче съм дребно. И светът е смален.

Даже старата къща се смалява над мен.

 

И макар, че отдавна всичко тук е било,

сякаш детството лудо връхлетя с колело.

По сърцето почуква спомен с малък пестник

и назад ме завръща…само с пръстче на  “клик”.

 

Тук се чувствам желана. Вече зная защо.

Мой  е  старият  дъб – до последно листо.

Всяко храстче и цвете, расли ден подир ден.

И защо ли си мисля, че са чакали мен.

 

Тъй познато проскърцва оцеляла врата.

На светлинни години от мен е скръбта.

Но въпроси – лавини ме връхлитат без звук.

Подраних… закъснях ли… за срещата тук?

 

Не пропуснах ли нещо в този кратък живот?

Не сгреших ли посоката… намерих ли  брод.

Колко лесни изглеждаха мечтите оттук

и светът  благородно обещаваше юг.

 

С колко мраз и заблуди, и нечисти ръце

се преборих… и ето, тук съм с леко сърце.

Помъдряла и тъжна… Не съвсем, не съвсем!

Щом щурчето на двора пее нежен рефрен.

 

Щом пригласят листата на стария дъб

и струи светлина от прозореца скъп.

Щом преплита ластуни високосна лоза,

и отронва над мен благодарна сълза.

 

Росно утро ме буди безмълвно, без звук.

Аз си тръгвам по-силна, по- жива оттук.

Пак в сърцето отнасям престарелия дом

И провожда ме път мълчешком… мълчешком.

 

 

29.  КРАДЕЦЪТ НА МИСЛИ

 

Крадецът на мисли /на моите мисли/

по залез се връща от път. Уморен.

Прегръща ме кротко, за нещо замислен.

Душата разтваря и сяда до мен.

 

Изсипва трохите на делнична грижа.

По равно тревогите с мене дели.

И после заспива… Аз дълго ще мижа,

до късно прехвърляйки мисли – скали.

 

На изгрев с крадливото утро си тръгва,

отнесъл безгрижната мисъл от мен.

С надежда до залеза тих се залъгвам,

понесла на плещи безкрайния ден.

 

Върти ме битът в безразлична вихрушка.

На атоми пръсва духът уморен.

Гризе ме отвътре въпрос, като стружка:

Ще има ли ден само… само за мен.

 

Да бъда без мисъл към друг устремена.

Без тежки товари. В светая светих.

От  лъч белоснежен за миг осенена,

в душата да звънне най-нежният стих.

февр. 22, 2013 - Без категория    No Comments

СЕЛЦЕТО САНТ’ АНТОНИО

Там, на върха…в селцето Сант’ Антонио,

където в стъпките отеква вечността

и всичко е в единство и хармония,

за миг разбрах, че съм прашинка пред света.

 

Почувствах слабост, нужда, покаяние.

Запалих малка свещ в старинния  му храм.

Изчезна мисъл, време, разстояние…

Аз бях щастлива. С мен и Бог, навярно… Там.

 

Лианите на цъфнала гардения –

обвили гърбицата на гранитен мост.

Двукатни къщи – зидани от гения

на малкия човек, за кратко земен гост.

 

От векове –  в това си измерение.

Полузаспало, като есенно щурче.

На онзи хълм селцето – откровение

в душата ми се приюти…като врабче.

февр. 22, 2013 - Без категория    No Comments

СЪДБА

Ти чучулига си, аз – нощна сова.

По път ни свърза срещата случайна.

Подхвърлила ръждивата подкова,

разсипала от билката омайна.

 

На изпит ни подлага всяка вечер.

Будувам помъдряло-очилата ,

до утрото през мрака скоротечен

плета ти риза топла… за крилата.

 

Ти в моя сън да бъдеш обещаваш.

До утрото – с променлива прогноза.

Не спирам те. На воля осъзнаваш:

че изгревът без мен е чиста проза.

 

В разумен сговор – коренно различни,

прегърнали ръждивата подкова,

делим по равно дните си епични.

юли 30, 2012 - Без категория    No Comments

ЮЛСКИ ГОРЕЩНИЦИ

27, 28 и 29 юли са най-горещите дни в годината.

В народния календар те се наричат горещници.
През тези дни се почитат светците – покровители
на градушката, гръмотевиците и пожара.

Земята се задъхва… Мараня…
От жегата изпръхва и се пука.
Тревата пожълтя… и почерня.
Примряло птиче в тръните писука.

Въздиша вятър – сух, горещ … едва.
Небето – пещ. Ни намек за градушка.
Гореща вечност… Бурите зова.
В ушите – пулсът … В мислите – вихрушка.

Нощта жадувам. Да захлопне с гръм
предверието огнено на ада.
Да тръгна боса, като в светъл сън,
по сочна и несресана ливада.

В косите – вятър, в стъпките –роса.
Луната – светла НЛО – чиния.
Макар че не очаквам чудеса,
от нощната и` влага ще отпия.

Цикада оглушително звучи.
Щурци ме съпровождат до зората.
До следващите огнени лъчи…
Горещници вилнеят и в душата.

юли 22, 2012 - Без категория    No Comments

Вишнев майски стих

Японска легенда разказва за обичай при самураите:

Връщайки се от битка, всеки от тях засажда в полето
по едно вишнево дръвче, за да може душата му да се върне
отново към красотата и хармонията.
След което сяда на прага и написва хайку – стих.

Посвещавам те на вишневия цвят,
сипнал се невинно във косите.
Стих, изстрадан в кървав мъжки свят.
Кълн, по чудо оцелял в душите.

Като малко вишнево дръвче,
с бяла нежност думите оплиташ.
Вишнево по устните течеш
и, роден веднъж, към друг отлиташ…

Сетивата ми избистря тишина.
Преродена вдишвам аромата.
Оплодена в безизмерна светлина,
аз съм с вдъхновение богата.

Бели жерави из въздуха кръжат.
Красота, хармония… без дата.
….Сипе, сипе вишневият цвят
и пречиства с нежен дъх Земята.

юли 5, 2012 - Без категория    No Comments

Петата симфония

Дисонансен акорд – несъзвучен, скандален.

Секващ нежно дъха. Звук красив, гениален.

 

Патетичен копнеж… За оркестър с пиано.

Сриващ с трясък врати. Обезсилващ забрани.

 

Вдъхновен от мига, споделен с Жозефина.

Извисяващ духа. Вспламеняващ лавина.

 

Този странен акорд е пулсираща вена.

Покоряващ. Велик. Многогласа вселена.

 

Властен порив света с дисонанс ще надвика.

Щом  за дарба е глух. Щом освирква лирика.

 

Симфоничен триумф. Светъл гръм. Знак съдбовен.

В девет такта звучи… любовта на Бетовен.

юли 5, 2012 - Без категория    No Comments

Най-нова история

Близо сме. Вижда се краят. Точка мъждука в нощта.

Светло тревите ухаят. И оправдават целта.

Дълго копахме в тунела. Вярвахме в дявол и бог.

Бяхме и млади, и смели. С бъдното – в пряк диалог.

 

В хаоса земно–космичен,  мислехме, слагаме  ред.

Случихме век сеизмичен. С твърде банален сюжет.

В своите тесни обувки вкарвахме супермечти.

Вярвахме „Бог ни съчувства. Той ще ни обезщети”.

 

Ала животът – учител има си ред правила.

Бомбата със закъснител скрита е в ниски чела.

В тъмното кой ни предвожда? Предоверихме се, май.

Алчно вторачва се вожда. В най-апетитния пай.

 

Грешки подлагат ни мини. Няма да има зари.

Близо сме. Но и до нине огън сърцата гори.

Нова история пише своя безстрастен урок.

Кой ли наказва ни свише?… Господи, твърде си строг!

Страници:123»