Warning: fsockopen(): unable to connect to 176.123.2.3:80 (Connection timed out) in /home/taniabla/public_html/wp-content/themes/diary/consumer.php on line 40
Browsing "Пътеписи"
окт. 14, 2014 - Пътеписи    No Comments

ОСТРОВЪТ НА СИРЕНИТЕ

DSC01248Посвещавам на Весела и Калин Благови

 

Наричат о-в Тасос  „Изумруденият остров” или „Зелената перла на Егейско море”. И едното, и другото са верни. Неизброими са малките  тюркоазени заливи, вдадени в сушата и покрити със ситен златист  пясък. Над тях се стелят маслинови горички,   

които опасват 99% от  крайбрежните низини и създават впечатлението за  вечна зеленина на острова. С покачването на надморската височина растителността плавно се подменя от средиземноморски бор, кипарис, чинар, паламудов дъб и вечнозелени храсти. И макар първото впечатление  да е, че почва  липсва, тъй като маслиновите масиви растат  върху почти оголени каменисти склонове, сравнявайки Тасос с останалите  над  6000 гръцки острова, той държи палмата на първенството по зеленина. Формата му, гледана от сателит, наистина наподобява нешлифована изумрудена перла.

Най-изненадващото за мен бе, че всъщност о-в Тасос е част от нашия Рило-Родопски масив и е разположен до неговите най-южни разклонения. Сякаш планината е потопила крак в Бяло море , но петичката `и останала да стърчи над водата. Това е той – остров Тасос. С площ 392 кв.км и обиколка около 100 км. „Като една човешка длан”.

Изумрудените заливи и свежата зеленина не са патент единствено и само на този остров. За тази географска ширина – може би, но по света – дал Бог. В моето съзнание обаче Тасос ще остане с друго название, съвсем законно и достоверно,  доверявайки се на Омир.

Той е „Островът на сирените” ! Онези морски нимфи-прелъстителки, които с прекрасните си песни подмамвали моряците и корабите им засядали в измамно – плитките  заливи. Един от тези наивници, както е всемирно известно, бил и Одисей.  На обратния път от Троя към родната Итака, той и другарите му били  омагьосани от песните на сирените , отпили от елексира на забравата и 10 години  не могли да намерят обратния път към дома. И макар Омир да не назовава точно Тасос, за морските познавачи просто няма друг  по-подходящ от него.

Островитяните са се погрижили туристите от цял свят да не се лутат в търсенето на точното място на действието и са поставили табелка „Заливът на сирените” на най-екзотичното място, което би заслужило тази слава. Над  вдаденото в сушата, сякаш скрито за случайно човешко око, тюркоазено-синьо заливче с плитчина твърде навътре в морето, върху мраморна скала се извисява манастир. Женски. Ето ви тема за писател с по-развинтено въображение,нали?

Аз бих нарекла и следващото, и по-следващото заливче с това наименование. Приличат си като две капки вода! В прозрачно-чистата им синева необезпокоявани сноват ята дребни рибки. Изкушение за гмуркачите. И не само. Нагазваме  във водата – приятно топла за началото на есенния сезон, но много по-солена от познатата ни от детството черноморска мътеница.

Искам още в началото дебело да подчертая, че гърците са народ с чувство за достойнство и колективно самосъзнание. Вероятно това ги прави така спокойни и без излишни амбиции. Доволни са от достатъчните си блага. Не строят многоетажни къщи в бароков стил или от бетон и стъкло.  Не се изкушават  за показен разкош и лустро.

Запазили са атмосферата от началото на миналия век. Запазили са духа на старината. Не е ли именно това черешката на тортата? Традицията е тяхната крепост,привилегия  и ценност, заради която се стича многолюдието туристи от цял свят.

Казват, че гърците били мързеливи. Но дали е така? Или са хора, които живеят живота си по най-естествения начин – без ламтежи. Умно използват геофизическото си разположение и естествените природни дадености. Нито за миг не забравят  произхода си и, че са потомци на древна Елада. Дори и днес те наричат себе си елини. Самочувствие, което респектира. Гостоприемни, учтиви, гъвкави и добронамерени, ще те поздравят при среща на улицата и от прозореца на къщата си с „ Кали мера”. Ще те обслужат и упътят с готовност.

Древна Гърция се разглежда от мнозинството историци като основополагаща култура на западната цивилизация, родина на демокрацията, философията, архитектурата, скулптурата, математиката, поезията и Олимпийските игри.

Обаче природната красота и най-вече мистиката на древногръцката митология е онзи притегателен магнит, какъвто нямат другите туристически дестинации по цял свят.

В топлата септемврийска утрин, яхнали нетърпението си за нови впечатления, заедно с нашите нови роднини „по съребрената линия” на нашия син – родителите на Весела, се отправяме към българо-гръцката граница при пункт „Маказа”. Пътят се изнизва неусетно. Малко сме напрегнати, въпреки предварително уредените от децата ни резервации. Излизаме за първи път  в  държава с език  твърде различен от тези, които успешно артикулираме. Опасяваме се  дали състоянието на магистралите и пътните указания не са като у нас. Още с преминаването на граничния пункт обаче ни става ясно, че Гърция е по-европейска държава от България : по качеството на пътя, по осветените три тунела, по пътните табели на гръцки и английски.

Почти неусетно , изненадващо близо, от  противоположната южна страна на Родопите, недалече от устието на р. Места се озоваваме на хълм, от който блеснал под лъчите на обедното слънце се открива красив морски  залив  с плъзнал по него огромен бял град. Кавала! Паркираме на терасата, специално построена за снимки от птичи поглед.

Винаги е интересно да се порови човек в етимологията на названието, а филологът в мен вече чопли.Противно на очакванията ви, името на Кавала няма нищо общо с българския език. Легендата гласи,че произходът му идва от латинското „Кабалеро”, защото заливът приличал на конник. В гръцкия език няма буква Б и Кабала се превърнала в Кавала.

Доста по-логично звучи другата версия, че днешното име на града произлиза от предназначението му като важна пощенска станция на древния римски път ВИА ЕГНАТИЯ /Рим-Солун- Константинопол/,където се подменяли конете /кавало –итал./

Всъщност оригиналното първо име на Кавала е НЕАПОЛИС /нов град/и се среща в историческите документи от 7 в. Пр. Хр. Ето  ви я и първата среща с гръцката митология! Колко ли подобни изненади ни готви тя  на острова?

Еднодневното ни пребиваване в Кавала, разглеждането на забележителностите, внушителният акведукт от времето на Сюлейман Великолепни, изкачването към Стария град и крепостната кула, удобна за зашеметяваща панорамна снимка, си е  преживяване, но ние сме устремени към други очаквания. Към следващия ден.

Слънцето, неочаквано щедро за последните септемврийски дни, вече ни очаква на пристанището. Натоварваме колата и себе си на ферибота – огромен син параход с празен търбух за превозните средства и товари. Изкачваме се на палубата за пасажери и пътешествието започва. Наоколо настъпва радостно оживление, щракат фотоапарати. Има защо. Открива се величествена гледка към града и издадения в морето полуостров с крепостта. Зад нас разпенена светло-синя диря. Почти до острова ни съпровожда ято шумни гларуси. Гмуркат се за зашеметени от витлата риби, прелитат над главите ни, а по-смелите кацат  и по палубата.

Остров Тасос е най-северният остров  на Тракийския залив и е само на 6,7 км  срещу Кавала. Докато изпием по едно кафе и вече сме на сушата. На предното стъкло под чистачката на колата ни е пъхната карта с подробни указания за забележителностите на острова. Колко мило! Първо докосване до прословутото гръцко гостоприемство. Второто – пристанищния полицай,към когото се обърнах на английски, така отзивчиво  ни упъти с думи и жестове, че опасенията ни за общуването отпаднаха от раз.

Тук  ще направя едно отклонение. В едно от предишните си есета обърнах внимание, че големите европейски нации /Германия,Франция,Испания/чиито езици са официално международни, с неохота ще ви отговорят, ако ги заговорите на английски. Гърците, потомците на великата Елада, могат да  ви разберат на 5 езика. Дори на български. Ако не, ще се притеснят и на следващия ден ще са намерили някой да им преведе менюто за вечеря на руски език, както се случи в комплекса, в който отседнахме. Не идеализирам. Установявам факт и търся обяснение. Феномен, получен от  микса „ туристически поминък с балканско гостоприемство”? Знам ли.

Пътуваме  по  основния път, опасващ  крайбрежието. Целта ни е селището Потос.

Любопитни сме за всичко – растителност, заливи, животински свят, архитектурата на къщите. Лили се впечатлява от извитите външни стълбища към горния етаж. Струва `и се неприемливо. Имаме две хипотези: или едноетажните къщи са достроявани допълнително, или  се пести полезна жилищна площ от  стълбищната площадка. А и климатът  най- вероятно позволява това.

Потос е разположен около живописен  залив в югоизточната част на острова. Оказва се, че разстоянието е не повече от 40 км и само след около 40 мин. сме се настанили в комплекса. Решаваме да отскочим с опознавателна цел до селото, за да дадем възможност на следобедното слънце да подгрее плажа ни за първото топване в Бяло море.

Крайбрежната улица е осеяна с таверни,барове,кафенета – повече от 30 на брой. Шезлонги и чадъри. Водата в залива е толкова спокойна,че  трепти като в езеро. И тук, странно защо, си спомням за великия древно-гръцки епически поет.

Всъщност  няма нищо случайно. Точно това море без вълни, без равномерно движение и плясък  ми се струва дотолкова неестествено и  скучно, че предизвиква внезапно светване на  лампичка в паметта ми.

Известно е, че Омир бил незрящ. Възприемал света около себе си единствено чрез сетивата. Роден на остров и цял живот заобиколен от море, се вслушвал в музиката, която създавало  то.  На движението на вълните  подчинил и стихосложението на своите песни.

DSC01242Прилив  – Пляяяс!/дълга сричка/ . Отлив – Пляс!Пляс! /две къси/    – ето ви стихотворната стъпка дактил. Така пет пъти. Но тук морето променяло дишането си в хорей и: Пляяяс!/дълга/,пляс!/къса/ . Или въздъхвало  дълго  и на прилив и на отлив – за стъпката „спондей”. Всичко  това е  Хекзаметърът на Омир. Изумително, нали?

За рожденото място на  древния поет претендентите са много. „Седем града се борят за него в смъртта, а приживе е нямал покрив над главата си.”- по думите на Джонатан Суифт.

Такива мисли  ми се въртят в главата, докато опознаваме Потос и  обсъждаме  свежите цветове на фасадите по крайбрежната улица. Странно е, че това екзотично и оживено сега селце с над 6000 жители, само преди няколко десетилетия  било  малко  пристанище. И то на село Теологос, което се намира  по-нагоре, във вътрешността на острова. Ами да, как се устоява на набезите на пирати и завоеватели тук, на откритото.

Успоредна на крайбрежната уличка е тази с магазинчетата за сувенири. Шмугваме се с Лили и на мъжете  е трудно да ни следват в слалома, който правим между тях. Те си имат  свои теми за разговори. Слава Богу, не е за политика. Тук сме като пречистени – без манипулацията на телевизиите,  дишайки най- чистия въздух в Европа  и  потопени в  природата изцяло.

Да отидеш на Тасос и да не опиташ морските дарове,приготвени по национални рецепти си е чиста проба престъпление.Имаме предварителна информация за таверната, която най-вече заслужава да бъде посетена и я откриваме лесно в края на кея. Що се касае до избора на рибното меню – спецът в компанията е Ангел. Единодушно  му гласуваме доверие и се кротваме на масичката, застлана с чиста карирана покривка. Собствениците на ресторантчето, двама братя приблизително на наша възраст, дават  указания на младежкия персонал и сядат да довършат играта си на табла. На съседната маса тумба техни приятели- пенсионери, а може и рибари,вече пласирали улова си,  също тракат пулове. Със скоростта на светлината получаваме приборите, нарязания хрупкав хляб и купичка с  разядка, на която ще отделя специално внимание.Още от България съм наточена за нея, защото е специалитет, който може да се опита единствено и само тук.

Става въпрос за „Скордаля” . Чесново-зехтинена разядка,  изключително фина, лека и пухкава. Намазана върху залък хрупкав, истински гръцки хляб, тя е по-вкусна и от най-изисканото гурме. И най-вече – изключително здравословна! Докато си мисля, че и с това човек може да преживява, на масата пристига поръчката с пържения октопод, калмари и три вида риби.Това е храната,която за нищо на света не бива да се пропусне тук, защото вкусът `и е  съвършено различен от замразените морски продукти у нас. Прясна, тази сутрин уловена, изпържена до хрупкавост в пресен зехтин! Май надценихме възможностите си, но затова пък геройски се справихме с порциите. Трупаме красиви картини в душите и незабравими вкусове във физиката си!

На обратния път към комплекса горещо се молим  дано вечерята да не е риба.Е, познахме! Сервираха ни. И пак си я изядохме… Сега се опасявам Лили, която е неизчерпаема на смешни истории, с които през целия престой поддържаше доброто ни настроение, да не включи в репертоара си и този епизод. Шегувам се, разбира се! Но ако е вярно,че 15 минути смях на ден удължават живота с часове, Лили, ти си направо съкровище!

Друг  гръцки специалитет, за който съпругът ми дълго ще разказва на приятели, е  гръцката мусака.Това е ястието, с което Гърция се е настанила трайно в кулинарната алея на славата –  ароматна и доказано вкусна. И въпреки,че мнозина оспорват богатия `и бешамел, който увенчава порцията, гръцка мусака без бешамел  няма.

И като съм започнала да говоря за техни национални ястия, да не пропусна сладката им от смокини, портокалови корички, горски плодове и от какво ли не още. Ами медът им  в бурканчета, гарниран с цели орехови ядки. Да не ви описвам шишетата с ликьор, в които плуват цели ягоди и разноцветни плодови резенчета. Само стой та гледай  красота! Аз обаче ще отделя по-специално внимание на  500- годишната история на сладкиша им  с название Акане Лайла”:

По време на турската окупация господарите изисквали от слугите да им направят сладкиши  и те приготвяли гъсто нишесте от тръстика с бадеми и свежи ароматни масла, които добивали от местната планина Лайла. Нишестето се варяло в голям казан на силен огън и някой трябвало непрекъснато да го бърка с голяма лъжица, за да не загори. Следейки работата на слугите, надзирателят постоянно подвиквал ”Ака”/бъркай/ и слугата отговарял „Нэ”/да/. Така се появило името „Акане”. Днес семейство Васки и Соррес дълги години с голяма любов приготвят „Акане Лайла”, продължавайки  националната традиция.

Гърците не обичат да се хранят сами. Още в древността  са имали навика да се  събират с приятели около трапезата. Обменяли идеи и заформяли интересни дискусии. И днес те спазват тази традиция – вечеря с приятели в някоя традиционна гръцка таверна. Знаете как – с песните на Микис Теодоракис, сиртаки и трошене на гипсови чинии… Страстно, самозабвенно, разкрепостяващо и взривяващо  емоциите! А ако не ви се е отдавало поне веднъж да погледате как грък играе сиртаки – просто нищо не знаете за душевността на този съседен нам балкански народ!…

На следващия ден решаваме тур-програмата преди следобедния ни плаж да включи  посещение на намиращия се наблизо женски манастир „Св. Архангел Михаил”. Тук всичко е наблизо.

След около 30 мин. сме пред внушителната порта на манастира.Основаването му датира от 13 век и е най-големият на острова. Аз бих казала, и не само. Построен върху скала над морето, с красиви градини и разцъфтели пурпурни бугенвилии. С древна църквица, с помръкнали от времето икони и безупречно-красиво наредени камъни по настилките и сводовете. Лили, перфекционист  по природа, най-после напълно удовлетворена и запленена от видяното, не изпуска камерата от ръцете си. Да запечатаме всеки детайл на картината, за да им се радваме и у дома!

Най-ценната част от колекцията на малкия музей към манастира, казват, е парче пирон от разпятието на Исус. Пред финал е строежът на огромен храмов комплекс върху най-високата част на скалата. На изпроводяк монахините черпят гостите  с вкусен розов локум.

Пословична е гръцката религиозност. Неделя е абсолютно неработен ден и всички са на църква. Нямали са нашите катаклизми. Не са  окичвали класните им стаи и учреждения с икони и идоли с реални лица, чийто морал скоро бе опроверган от времето.

Не ни се тръгва от тук – тихо, магнетично, красиво. Заливът под нас е невероятно син, с плитчина навътре в морето. Това е „официално” обявеният  „Залив на русалките”.

Жадни за още красота, продължаваме към  Алики. Перлата в короната на Тасос. Някогашното рибарско селище с малки белосани къщички, покрити с каменни плочи вместо керемиди, се намира по средата на полуостров между две закътани романтични заливчета.  Мястото е изключително, водата – прозрачна и невероятно синя.  Няма съмнение, че и тук обитават морски нимфи!

До самия бряг – мраморните основи на древно светилище.Това са най-известните археологически разкопки на острова от 7 век Пр.Хр. Погледът ми е привлечен от гладък мраморен куб  с две кръгли вдлъбнатини от едната страна, сякаш поставки за мастилници. Въображението рисува картини от далечното и непознато минало. Ами ако на този камък е седял най-древният  историограф Херодот. Защо пък не? Известно е, че е живял на острова известно време. Как така съчинителите на митове и легенди са пропуснали такъв благоприятен факт? Е, най-вероятно от чувство за мярка.

Надявам се, ще ми бъде простено, ако мислено оживя това уникално кътче: Ето, от комините на варосаните къщи се заизвива дим. Щъкат кози и дребни кокошчици. Деца, нагазили до колене в топлата вода на залива, се опитват да хванат  някоя от стрелкащите се в краката им риби. Достолепен белобрад мъж в дълга ленена тога преминава по брега. Прегърнал  жертвено агне, бавно пристъпва към светилището…

Действителността обаче не е толкова впечатляваща, колкото рисува въображението. Най-интересните експонати са пренесени в археологическия музей на главния град  Лименас. И тъкмо с Лили да отправим критика към гърците за необозначените разкопки, пред нас се открива  крайбрежната скала, представляваща огромен мраморен блок. Внушителна гледка, която не се вижда всеки ден. Как ли се нарязва тази пресована скала- чудовище? И как ли после оживява в ръцете на  скулптора като най-съвършено човешко тяло, например?

Утрото на следващия ден е посветен на изкачване до селцето Теологос. Решението ни е някак случайно, сякаш по воля на всевишни сили. Все пак сме на митичен остров, нали?

Вече срещнахме това име. Знаково селище в древността, намиращо се навътре в острова, но имащо свое собствено пристанище. Резонен е въпросът „Защо”. Ще узнаем ли?

Пътят до там е добър,както между впрочем и всички останали. Не видяхме дупки и кърпежи. Пейзажът отначало е зелен – широколистни и иглолистни. Постепенно с изкачването към възвишението, то сякаш олисява. Каменистата почва преминава в напластен мрамор.

Селцето е толкова малко, че има само две улици – горна /околовръстна/ и централна. Еднопосочни. Минаваме отгоре, което ни позволява да добием впечатление от високо. Завиваме и паркираме колата на централното площадче. Там указателна табела  дава отговор на въпроса ни какво е историческото място на Теологос . Оказва се в далечното минало селището било столица на Тасос. А старата църквица „Света Параскева”, която сега е превърната в музей, имала изключително място в духовния живот  на цялата околия. Построена през 17 век, тя е твърдината и убежището на християнството по тези места. Жителите твърдо вярвали, че Св. Параскева ги закриля от всички беди и най-вероятно затова нарекли и селото си така  – Теологос  /тео – Бог, логос – слово/. Благословено от Бог!

Тесни улички водят към малките дворчета нагоре и надолу. Над тях надвиснали многогодишни смокинови дървета и лози. Каменни къщи с покриви от плосък камък. Виждат се и полу-изоставени, полу- рухнали, с  буренясали дворове. Други – новопостроени, но в традиционната за това селище архитектура от камък и дърво, радват окото.

От миниатюрна хлебарница с пещ от миналото столетие се разнася такова ухание, на каквото не можеш да устоиш. Изчакваме камионът с торби брашно да разтовари и хлътваме вътре. Кръгъл хляб с дебела хрупкава коричка, гевреци със сусам, кифлички със сирене. От кое да се откажеш?

На отсрещния тротоар през прозореца на таверната се вижда въртящ се грил   с цяла одрана коза. Казват печеното козе е другият специалитет на острова. Изкушения за търбуха на всяка крачка!

Оказва се обаче,че остров Тасос си имал и друга столица в миналото – Панагия. Това е името, с което наричат Богородица. Така се казва и въздигането и обредното разчупване на хляба, неговото разделяне и изяждане заедно. Такава  е практиката на Христос и апостолите. Спомнете си Тайната вечеря.

Решаваме, че приключението ни няма да е пълно, ако не се отбием и тук. То  е традиционно село с богата история и едно от най-големите на острова, съдейки по размерите и архитектурата му. Построено е преди около 300 години, но през Византийската епоха  било колония. Малко след Гръцката революцията през 1821 станало столица на острова. Разположението му  в долината на планина го прави невидимо и от морето. Наименованието на селото и съществуването на 11 параклиса, говорят за силната религиозност на жителите. Най-внушителна е църквата „Богородица”, която е и пряко свързана със социалния и икономически живот на селото.

Влизаме, запалваме свещи за здраве на децата си и се оглеждаме. Архитектурният стил на храма е базилика с купол, с 3 вътрешни пътеки и полусферични сводове. Богатият иконостас с резбовани лозници, сочни гроздове и цветя заслужава внимание.

Разходката ни по застланата с бели мраморни павета улица към старата част на селцето е изпълнена с приятни емоции.  Малки магазинчета с традиционни  подаръци –  маслини,сладка,мед,зехтин. Къщите тук ни напомнят  за някои наши подбалкански възрожденски градчета. Вторият кат е увенчан с  вътрешни тераси. На площада има огромен чинар с чешмичка, вградена в подножието му. Изобилие от води,водопади и цветя.Невероятна е гледката и към планината, издигаща се непосредствено зад Панагия. Но най-невероятното  тук е, че тя си има свой собствен плаж от другата страна на шосето и надолу.

Подобни изживявания имаме и в сегашната, трета по ред  столица и главен град на острова – Лименас. С население само от  2000 жители, той е част от префектура Кавала. Запъхтяни катериме с Лили и момчетата към архитектурните разкрития от древния град над пристанището. Половинчасовият ни фитнес по козята пътека, освен, че ни напомня за необходимостта от повече спортуване, не се увенчава с особено удовлетворение. Амфитеатърът, Светилището на Артемида и Дионисий са в реставрационен режим и не изтръгват  възклицания. Казват, че тук  по празниците се представят древногръцки драми и комедии.

Няма да е пресилено, ако кажа, че през цялото ни кратко пребиваване на острова се чувствахме като в митичната древна Аркадия. Заобиколени от  маслинови горички, в които мелодично подрънкват звънците на пасящи стада, безгрижни и щастливи. Разтоварени от делничните  задължения и обгрижвани като желани гости. Недосегаеми за манипулациите на телевизии и политически страсти.

Нравите на остров са естествени, подчинени на природните дадености и щедрост. Убедихме се с очите си. Но! – На остров Тасос всичко това е силно овкусено  с гръцката традиция и митология.

И отново ни впечатли, както и при други пътувания навън, удобната и добра инфраструктура.

Ще се отклоня за миг. На премиера на моя книга един подпийнал и случайно попаднал господин, явно нямащ  нуждата от духовно стимулиране и недосегаем за художественото слово, но с напираща амбиция за себе-изява, ми подхвърли въпрос: “Е, какво искаш да ми кажеш сега с тези есета – да си стягам куфарите и да заминавам за чужбина ли? Трябва патриотизъм да вмъкнеш!”

Ха сега де! Как  би отговорил Хемингуей при подобен упрек, понеже е написал „ Зелените хълмове на Африка”, „Снеговете на Килиманджаро”, „Истинска при първа светлина” /за Кения/, „Безкраен празник”/ за Париж/ и т.н.  и т.н.  Пътувал и писал…Опазил ме Бог, не се меря с Хемингуей! Просто търся убедителен пример – как да обясниш на слепец за какво служат очилата? А за патриотизма…  необходимо е поне веднъж да слезе този „патриот” от служебната си кола и да мине пеш по 100- метровия мост , свързващ  двете части на селището, в  което живеем. Разровените тротоари ще го принудят да слезе на платното, рискувайки живота си пред префучаващите коли за едното нищо. Как тогава няма да се впечатлиш от подържаната инфраструктура по други места в света, и то на малък остров?

Да вземаме пример. Да не „откриваме топлата вода” непрекъснато. Да не живеем единствено с 1300- годишното си минало. Цивилизованият свят отдавна ни е изпреварил, докато ние се въртим в порочен кръг. Да се постараем поне да крачим  в ритъма на съвремието със съседните ни балкански държави. Когато пътуваме – да черпим опит за хубавото, да се постараем да го пренесем в собствения си двор, на нашата улица. А ако си важен фактор – да допринесеш за добрия облик на селището, за да стане то по-добро място за живеене за младите .

Природата ни е уникална и плодородна. Историята ни е богата и поучителна. Не е нужно дори да я украсяваме с легенди и митове, които други държави умело използват за нуждите на туристическия си поминък. Да, ама не – „какво искаш сега да ми кажеш, значи”!

…Вече пътуваме по обратния път, към пристанището на Керамоти. Фериботът  този път е почти пълен – туристическият сезон е към края си. Времето ни изненадва с преждевременно застудяване и лек  дъждец. Септември си отива, все пак. Дано да е за кратко! Надяваме се на топло „есенно матине” и дълго „сиромашко лято”. Иска ни се да задържим  и топлите спомени, които да забавят нахлуването на зимата. Погрижили сме се за това – пред топлата камина ще споделяме с децата си филмчето, което успяхме да заснемаме.

Последен поглед към Тасос – зелената „петичка” на Родопите. Затова ли не изпитваме обичайната носталгия, както се случва при раздяла с нещо хубаво? Той си е частица от  наша плът – достатъчно е да изкачиш връх „ Снежанка” в слънчев ден и Бяло море ще заблести в далечината. Толкова е близо!

На изпроводяк ми се иска да ви разкажа за митичния  герой, дал името на острова. Тасос / един от тримата сина на финикийския цар, историческа фигура и герой от древногръцката митология Агенор/ по заповед на бащата тръгнал да търси сестра си Европа. Тя била отвлечена от  известния със своята похотливост Зевс и скрита в пещера на далечния о-в Крит. Тримата братя трябвало да я върнат, иначе  да не се връщат обратно. Тасос  я търсил дълго и на много места, докато не акостирал на този остров. Бил очарован от прекрасния климат и богатата растителност . Без да е намерил Европа, се отказал  от търсенето и останал със своята свита тук. Завинаги. И не сгрешил!

 

апр. 22, 2014 - Пътеписи    No Comments

МИСТЕРИИТЕ НА ДРЕВНИТЕ КРЕПОСТИ В ЛАНГЕДОК – ЮГОЗАПАДНА ФРАНЦИЯ И “БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА” В ТЯХ

        Навън сипе януарски сняг. От прозореца на стаята контрастът между искрящата белота и голите дървета, придава мистериозен вид на градината. Тънката паяжина на снежинките замъглява очите и рисува друг, сякаш паралелен свят, в който всичко е в точни очертания и с определено значение. В черно и бяло.

Слава богу, в живота нещата не са така прости. И не всичко е видимо само с човешко око. Нужни са и други сетива. Иначе щяхме да бъдем лишени от тръпката на търсенето и удоволствието на откритието. От палитрата на живота.

По времето, когато трупах познанията, които се каня да споделя с вас, не съм и предполагала, че  те всъщност  ще открехнат  пред мен едно прелюбопитно ъгълче от мозайката на Европейската история. Не онази – мумифицираната и съмнително вярната, а истинската, духът на която е съхранен в легендите,  историческите хроники и митичните крепости с осезаемите енергии в тях…

Мисълта ми услужливо се гмурва през времето и пространството и аз се озовавам в топлата и слънчева есен на 2010 г., на друг паралел – в  богатия на исторически места регион Лангедок – Русийон в Югозападна Франция. Какъв по-добър начин да избягам от недолюбваната зима и да поканя и вас за едно вълнуващо приключение, нали?

И ето ни в ранния следобед на един от онези  прекрасни есенни дни, които у нас несправедливо наричат “циганско лято”. Отново сме на път. Колата ни, преодоляла опасните завои на внушителен каньон в подножието на Пиренеите, се изкачва  към старинното селце  Рен ле Шато.

Разположено на самия връх на хълм с приказен изглед към долината, то не ни впечатлява с особен външен блясък. Очевидно е, че не се бори за място в местни класации и за покровителство на световни егиди. Името му обаче ни подсказва, че някога в миналото тук е имало замък. Вероятно укрепен и многолюден. С  многострадално минало, щом от великолепието му са останали единствено руини от крепостни стени. Населението му, някога хилядно, днес не наброява повече от 100-ина постоянни жители.

Зад привидната скромност обаче, както ще узнаем по-късно, се крие изключително мистериозна история, която ще се окаже парченце от заплетения исторически пъзел на Средновековна Европа и дълго ще подхранва търсенето на отговорите  на провокираните от нея въпроси…

На 1 юни 1885 г. тук се появява 33 годишният Беранже Сониер. Въпреки, че завършва семинария с отличие  и са му  предоставени по-добри възможности за избор, той предпочита спокойното поприще на абат в малка енория в подножието на Източните Пиренеи, още повече че е родом от този край.

Старата църква застрашавала да се срути и спешно се нуждаела от ремонт. За късмет, предишният абат Понс завещал на управата на Рен ле Шато 600 франка и през 1888 г. , благодарение на този дар, Сониер започнал  най-необходимите ремонтни работи. И оттук започва мистерията…

 Силно заинтригувани от легендата, прекрачваме прага на малкия музеен комплекс, състоящ се от скромна каменна постройка /в която живял свещеникът/ и внушителна вила за гости с по-богат интериор. Любопитството ни води първо към каменната къща: Всекидневна, кухня и  спалня. Скромно, аскетично, уютно. И…о, богове!

В кухнята, встрани от камината, до масата, сервирана за скромен обяд, с протегнати напред крака и с книга в ръце седи… самият абат Сониер.

Симпатичен мъж на средна възраст с леко прошарена коса и интелигентни черти на лицето. Черното расо придава особен чар и подчертава високата му и запазена фигура. Срещу него – спретната, облечена в дреха на послушница и с лице на скромна жена – доверената му прислужница Мари Денарно. Само загасналото огнище показва, че това всъщност  са восъчни фигури. Илюзията е пълна – като живи са! Сега вече историята добива и човешко лице…

В края на 1891 г. при ремонта на древния църковен олтар Сониер  открива тайник с 4 пергамента, запечатани с  восък и някакви странни печати по него. На свитъците били изобразени 3 родословни разклонения и текст на латински. На пръв поглед текстът изглеждал безсмислен и само много внимателен /или посветен/ читател можел да забележи, че някои  букви в текста леко  се извисяват над другите. От тях се получавала фразата: “На Дагобер и Сион  принадлежи това съкровище и то е смърт” /т.е. носи заплаха за този, който се опита да го присвои/.

Вторият, с цитати от Новия Завет, съдържал сложно шифровано съобщение. Кодираните писма на абата са непълни и неясни – „дали пастирите или бугрите / българите/  държат ключа?”, но там е записано между другото мир 681, което силно ни озадачава: Възможно ли е да сочат към България? И ако това е вярно, то свързващата плочка на пъзела вероятно са катарите  от 12 и 13 век, наследили идеите на българското богомилство, а може би и още нещо. Тази част от Франция е известна, като гнездо на еретиците. Но каква е връзката със загадъчния, но реално съществуващ, Орден на рицарите тамплиери от Сион, създаден да закриля поклонниците по Светите места? А с кралската династия на Дагобер, изчезнала по странен начин от историческата сцена  преди повече от 1300 години ? Парчета от няколко различни пъзела ли са тези предположения или ключове към един  общ модел?

Историци, изследователи, археолози, журналисти и писатели /сред които  и Дан Браун!/ са единодушни ,че в сърцевината на загадката от Рен ле Шато лежи не материално богатство, а тайна с невероятни мащаби, белязала историята на Западния свят. Загадка, която хвърля  изумително нова светлина върху Ренесанса и кръстоносните походи и отеква в съвремието. Загадка, която разбулва не друго, а самите корени на християнството и личността на Исус.

Тридесет години преди Втората световна война тук пристига и немският изследовател Ото Ран, чиято страст е катаризма. По- късно той ще бъде назначен  от Химлер чрез археологически разкопки да открие  Граала. Oбъркан пъзел!…

Любопитството ни е изострено до апогей. Спираме се пред всяка избеляла от времето черно-бяла снимка, от която ни гледат очите на  абата. Пред витрините с факсимилета на негови ръкописи, чертежи и изрезки от вестници. Образован и интелигентен, Сониер е имал широк кръг от приятели не само във Франция: свещеници, учени, европейски знаменитости, езотерици и хора на изкуството…

От първия етаж на вилата за гости, издигната от неочаквано и неизвестно как забогателия абат, се разнася виртуозно изпълнение на невидим пианист. Изненадани, устремяваме се натам. Пианото е с “електронен” чип, но това не ни разочарова, защото мелодията е странно – романтична за това малко селце и въображението ни лесно рисува достолепната компания, а сетивата ни усещат присъствието на енергии. Холът е обзаведен богато, в духа на онова време, когато абатът  прекарвал много вечери  в увлекателни разговори със своите приятели, сред които често е известната парижка певица и езотеричка Ема Калве.

Пътеката води през малка, но с редки  растения, градина: камелии, палми, лиани. Стъкленият парник вдясно също е дело на Сониер. Крепостната стена, обграждаща двора откъм хълма, в левия ъгъл прераства в красиво- назъбена 3-етажна  отбранителна кула. Прекрачваме прага, силно изненадани и очаровани. Богата и добре обзаведена библиотека, като за учен с интерес към история, астрономия и философия едновременно. Редки за онова време заглавия. Красива камина, и канапета под двата прозореца. Уютно и предразполагащо за дълги и самотни упражнения на ума място… Странна и широко скроена личност  е бил този абат!

Изкачваме се по витата и стръмна стълба нагоре към втория етаж. Излизаме на открита площадка и занемяваме: пред очите ни се открива долината в цялото си есенно великолепие. Иска ти се да разпериш ръце и да полетиш. А нощем звездите навярно са на една ръка разстояние. Сониер се интересувал и от астрономия, както разбрахме.

Тук се налага да прекъсна разказа си за историята на отеца /която повярвайте ми още ме държи в респект/, за да ви подскажа как  загадката около този свещеник  е свързана с катарите .

 Първо: В селото и  околността са живели множество привърженици на тази средновековна ерес, които по време на Албигойския /първия/ кръстоносен поход са подложени на жестоки гонения. Историята на региона е обагрена с мъченическа кръв .

Второ: Узнаваме, че Сониер живо се е интересувал от историята и фолклора на родния си край, т.е. няма как да не се е докоснал и до катарската мисъл и традиции. Бил е наясно, че през 12 и 13 век Рен ле Шато е бил ключово селище и  своеобразен бастион на катарите. Вероятно е знаел и множеството предания за тях, както и мълвата, че те са притежавали легендарния Свещен Граал.

Трето: През 1890 г. в крепостта Каркасон / за която ще ви разкажа по-късно и която е само на 30 км оттук / идва нов библиотекар – Жюл Доанел. Той пише много върху  наследството на катарите.   В Дружеството за наука и култура, секретар на което е той, членуват мнозина познати на Сониер. Не е изключено да са се  познавали  лично.

Четвърто: Защо католически свещеник неочаквано се свързва с окултисти, тайни организации и групи, наричащи се наследници на катарите и тамплиерите?! Писмени свидетелства съдържат намеци, че в Лангедок и в частност  в района на Каркасон и Рен ле Шато  е възможно да са заровени катарски съкровища и документи на рицарите тамплиери, за да бъдат спасени от кръстоносците.

Пето: Съществува още една основателна причина да свързваме катарите със загадката на Рен ле Шато. Текстът  в един от свитъците намерени от Сониер, е осеян със ситни букви – осем на брой, които очевидно се различават от другите. Три се показват над реда, останалите пет са под него. Достатъчно е да ги прочетеш заедно, за да получиш две думи: “REX  MUNDI”. Всеки запознат с катарското учение, ще ви каже, че те използват този термин, който означава “Бог на света” /т.е. Сатанаил, който е създал света и всичко материално в него/.

Последното ме задължава да се върна към разказа за абата и неговата църква, която носи името “ Мария Магдалена” и това, че още на прага ще почувстваме неясна тревога. Над входа абатът наредил да издялат следния надпис на латински: Това е ужасно място“. Малко по-надолу  следват ситни букви на шифрована анаграма: КАТАРИ, АЛБИГОЙЦИ, ТАМПЛИЕРИ – РИЦАРИ НА ПРАВЕДНАТА ЦЪРКВА. Невероятно, но факт!

В предверието ни стъписва огромна фигура на демона Асмодей    / пазител на тайни/, издялана от тъмен орех. С влизането сме силно озадачени от ярките цветове и очевидните несъответствия с някои канони на църквата. Не са ли това  скрити послания на Сониер? Но каквото и да направел абата, не бил санкциониран от висшето началство и Ватикана. Дали не ги е държал в шах с компрометиращо църквата знание? Най – вероятно!

Какво е разбирал Сониер под праведна църква, можем само да се досещаме, но поднесените извинения от папа Йоан Павел и признаването в края на 19 век на официалните католически “еретици” за рицари на църквата е твърде показателно.

Бих продължила с още интригуващи факти за прелюбопитния абат от Рен ле Шато, но е крайно време да разберем кои са “рицарите на праведната църква и каква е “българската следа” тук, далече от България.

Време е да разкажа историята за френските еретици и предпочитам да го направя от  крепостта  МОНСЕГЮР – някогашното сърце на катарството.

Наричана “сигурната планина”, “замъка на Свещения Граал”, а от враговете – “главата на хидрата” и “ синагогата на Сатаната”, за жителите на някогашна Окситания  Монсегюр си остава “Святото място на Утешението”.

До там можем да стигнем по два пътя, но предпочитаме пътната ос Перпинян – Фоа, която е по-удобната за придвижване с кола възможно най-близо до замъка.  Следва дълго изкачване нагоре, вече пеш, през елховата гора. Няколко завоя, за да избегнем каменистата  Клисура на земетресенията. След това – спускане и пред нас се открива Полето на изгорените. Път с над осемстотин годишна история, тръпки да те побият! А  онези, които имат по-богата фантазия и изострени сетива, може да изпитат и дълбоката радост, която са носели в себе си катарите, вървейки към кладата за срещата си с  Духа и вярвайки, че  няма да се прераждат повече на Земята.

След четвърт час сме вече пред внушителен входен портал. Призрачният силует на Замъка, извисил се над  естествен декор от покрити с буйна растителност хълмове – близнаци, е умопомрачителен. Вътрешният двор е  обрасъл в трева, пуст и полуразрушен. Архитектурният осмоъгълен план на цитаделата е уникално съобразен със слънчевите  изгреви.

Затварям очи и се опитвам да се пренеса назад във времето. Мястото е изключително мистериозно и подходящо за медитация. Но и главозамайващо, ако се опиташ да погледнеш надолу към пропастта. Затова са и тези предпазни парапети, поставени тук с много по-късна дата. Стърчащите скални зъбери на клисурата са опасни за неблагоразумните.

Местна легенда разказва, как всяка пролет по време на буря  може да се види силует на  млада жена, която се изкачва нагоре и бавно минава по ръба на крепостната стена. Това е дъщерята на владетеля на замъка Рамон дьо ПерелаЕсклармонда, която заедно с още 215 техни  братя и сестри  по вяра избират през 1244 г. пътя към кладата пред разкаянието.

Що за хора са били тези катари, щом вярата им е по-силна от смъртта?

Накратко:

С 3 века разлика, но напълно повтаряйки богомилското учение, в Западна Европа се разпространява нова ерес, която най-толерантно е посрещната в земите на някогашна Окситания          /днешна Югозападна Франция/. Изповядващите тази вяра са наречени катари /чисти/ и добри хора. В основата на учението е  отрицанието на всичко земно и материално – плод на Сатанаил, прогонения възгордял се ангел. Бог е създал единствено духа, духовните неща и светлината. Общуването с него чрез словото  е толкова ясно и просто и така естествено развива човешкия дух, че няма  нужда от декора на църкви, икони и лицемерни свещеници. Казват,  богомилството е най-близкото до първоизточника на Христовите проповеди.

Така през 12 век това учение, вече под ново име, носи  голяма заплаха за създаване на паралелна църковна организация, която сериозно застрашава устоите на Римо – католическата църква и по- късно повлиява на европейската Реформация. Доказателства за “родителството” на българските богомили за катаризма – дал Бог. Ето нищожна част от тях:

1. Настолната книга на богомилите, преведена на латински, е намерена в Каркасон /една от най- значителните крепости, закрилящи катарите/.

2. Катарският събор в Сен Феликс, близо до Тулуза,  през 1169 г. бил председателстван не от кого да е, а от богомилския  епископ  Никита Константинополски. Затова католическата църква нарекла тази ерес българска.

3. В съчинението си от 1250 г. “Изложението на катарите и бедняците от Лион” доминиканецът – инквизитор Райнер Сакони ще прибави имената на още 14 общини, които водят своя произход  от България и Драговичия: “Огромно мнозинство еретици, които едни наричаха бугри, а други калояни, се бяха разпръснали из разни градове, села и крепости”.Там той казва още, че всички катарски църкви водят началото си от България.

4. Недалеко от Рен ле Шато има село Бугараш и планина с названието  Бугара. Френските еретици са  наричани бугри /българи/. Тази дума в Средните векове бързо добива обидното значение  “морално разпуснат” / с извинение!/. И още, и още…….

Наричали ги с разни и обидни имена. Те самите се наричали християни и добри люде. Били морално чисти и пословично честни. Харизмата им увличала следовници, а владетелите ги покровителствали, укривали  в своите крепости, приемали ереста и доброволно отивали на кладата с тях.

Излиза, че ние, българите, сме дали още нещо на ЕвропаВЕЛИКАТА ЕРЕС, която първа се  осмелява да въстане срещу лицемерието на църквата, отдалечила се от истинското християнско учение, заслепена от алчността за власт и богатство.

Подобна смелост не може да остане ненаказана. Папа Инокентий III-ти издава указ за преследване на катарите /1209 г./. Римо – католическата църква изпраща ротиери – най-жестоките наемни войници в Първия кръстоносен поход /Албигойския/ със заръката “Избийте всички до крак – бог ще разпознае своите”. Почти 20 години цяла  Южна Франция е давена в кръв през деня, а през нощта е огрявана от пожари.

Добрите люде  “неспособни да убият  дори муха”, заради вярата си се нуждаели от защита. Затова още през 1118 г. бургундският рицар Ив дьо Фейон  основава монашески орден на рицарите тамплиери със задачата да защитават християнските поклонници по Светите места. Тамплиерите, мнозина от които с катарски произход, създават  мощна организация в Югозападна Франция със седалище замъка Монсегюр. Той станал и официалната столица на катарската църква. Тук се укривали велики учители, мъдреци, поети, самият патриарх. Те вероятно са притежавали /или охранявали/ разобличителни документи, засягащи ранното християнство, което според предания хвърля светлина върху личността на Христос.

Най- дългата обсада на катарска крепост в албигойската история е тази на Монсегюр. Силен гарнизон от няколко десетки барони и рицари и между 100 и 200 невъоръжени мъже защитава крепостта цели 11 месеца, обградена от повече от 20-хилядна армия. На 1.05.1244 г. вечерта гарнизонът на Монсегюр е вече изключително изтощен. Няма сили да се бори. От катарите е поискано примирие за 15 дни.  По каква причина?

Отговорът бил – искат да честват светия за тях празник “пролетно равноденствие” преди да се предадат доброволно. Не само “чистите”. Всички мъже и жени в крепостта, приели със сърцето и душата си духовността на катарите, поискали и получили consolamentum /посвещение/, също се отправят към пламъците на кладите  сигурни, че пречистени си отиват завинаги от царството на Злото на земята.

Истинската причина за исканата отсрочка, най-вероятно, е нещо много по-важно:

През нощта преди да се е затегнал обръчът и преди да лумне кладата, по нареждане на патриарх Бертран четирима млади катари успяват да се измъкнат незабелязано от замъка. Те ще изнесат, за да “приберат изключително ценно съкровище на катарската църква в скривалище в някое защитено място, близо до Монсегюр”. Това са единствените, които излизат  живи от крепостта. Френските историци цитират няколко имена: Амиел Екар, Юго, Пейтави и Пиер Сабатие. Други изследователи посочват : Клемен, Екар, Емвер и българина Хъно.

Както и да са се наричали, едно е абсолютно сигурно: това са били изключително доверени хора и  са изпълнили точно и честно заръката. Дали са намерили добро скривалище за духовното съкровище от текстове и още нещото, които се пазели в непристъпната крепост до последния ден? Къде според вас би било най-надеждното скривалище, където никой не би се сетил или осмелил да потърси, освен посветеният? Възможно ли е това да е олтар  на тайно-споделящ и верен на катарското учение католически свещеник, каквито имало със стотици в Лангедок.

Друга хипотеза, нашумяла сред някои днешни привърженици на катарството, предполага, че еретиците са държали Свещения Граал в Монсегюр и именно него са изнесли в най-последния ден преди да предадат крепостта, разчитайки на неговата магическа сила. Подобно твърдение подхвърля плочка от друг пъзел, който търси място и в нашата мозайка:

1.Това Граалът, откраднат от църквата “Св.София в Константинопол през 1110 г. и възможно донесен от българските богомили на изгорения Василий Врач, прогонени от земите си, ли е?

2. Или е Граалът, донесен в Прованс от Йосиф Ариматейски, Мария Магдалена и други близки на Иисус след разпятието му, бидейки прогонени от светите места?

3. Биха ли придали катарите такова значение на  предмет от материалния свят, та макар съдържал кръвта на Христос, като се има предвид отричането на кръста отнел живота му за свята вещ? Най- вероятно е това да са документи /свитъци/ с изключително важна информация. Трудно е да бъдем категорични, но плочките на пъзела странно започват да си напасват, нали?

Време е да потегляме оттук. Тръгваме не веднага, с неохота. Чувстваме се някак странно, като при излизане от храм, притихнали, смирени, замислени… Стигнеш ли до първоизвора за трагичната съдба на  крепостта Монсегюр, не може да не почувстваш светостта, благородството и патетиката на катарската епопея и светлия ореол на “пречистените през огън”. Изкушена, ще цитирам френския изследовател Р. Нели “Ако е вярно, че някои места задържат особената сила на емоциите от случили се  там драматични събития, то тогава Монсегюр би трябвало да излъчва духовна светлина.”

Повярвайте ми, това е идеалното място за вглеждане в себе си и равносметка, за покаяние и медитация!…

Остава ни да навестим още една катарска твърдина в Лангедок – крепостта КАРКАСОН, която е само на 30-ина километра оттук и кръгът да се затвори.

Укрепеният град стои величествено на хълм с изглед към околните живописни селски райони и с невероятна гледка към далечните Пиренеи. Респектирани сме от приказната смесица от кулички, наблюдателници, назъбени парапети на бойни кули и подвижни мостове още отдалече, преди да сме пресекли старинния каменен мост над река Од. Дълго се любуваме преди да влезем – такова архитектурно величие, обгърнато с мистериозно и героично историческо минало, винаги буди респект и  подхранва въображението.

Издигнат по подобие на бойните крепости по английско- шотландската граница, Каркасон  векове наред си остава стратегически непревземаем  от всякакви вражески нашествия. Нещо повече – дълги години той бележи границата между Франция и Арагон /Испания/.

Вървим по лабиринта от романтични средновековни  улици и се изумяваме от факта, че всичко си стои на същото място, на което е било преди хиляди години и в същото време продължава да е жив и действащ, а не експониран град- крепост.

И все пак…цялата енергия на многовековната история, която се излъчва от стените, от всеки ъгъл и всеки камък ни кара мислено да се пренесем  в Средновековието, да “ облечем”  всички в тогавашни костюми и  да заговорим на окащия лангедокски диалект. Както в онези времена, когато кръстоносците с цялата си мощ се насочват насам.

Преданието гласи: Виконт Транкавел искал да се съпротивлява, но не можел да забрави клането в съседния град Безие, където “копче не е останало” след кръстоносците. Стените на крепостта можели да издържат на атаките, но неотложната задача била друга: свършили запасите от вода. Виконтът бил принуден да преговаря и заедно с неколцина рицари тамплиери  слязал на полето при водачите на кръстоносците. Против елементарните рицарски закони, той бил пленен. За да спасят живота му, жителите на Каркасон отворили портите на цитаделата, без да се съпротивляват повече.

Този път няма клане. Заповядват на всички да се съблекат и, голи и унизени, ги изхвърлят на полето: католици, катари и всички останали. Грабежът е организиран, методичен и пълен. Младият виконт е затворен в тъмницата на собствената му цитадела до скорошната си смърт. Инквизицията, състояща се от доминикански монаси, се разполага в крепостта и е еднакво жестока както към катарите, така и към рицарите тамплиери. Това не пречупва вярата им, а отключва новия ритуал “ендура” – пост до смърт…

Никой от нас не пожела да посети Музея на мъченията, в който още се пазят графити по стените от онова време: “ Свети Отче, прости греховете на нашите мъчители”. За съвременния човек дори само видът на оръдията за изтезания са си  непоносимо духовно изпитание.

Изумително е как при такива условия се е опазила  катарската апокрифна книжнина. Настолната   “Тайна книга на богомилите ” преведена на латински с български произход, е открита именно в Каркасон. Пак в тази крепост,  почти 7 века след кървавия погром над катари и рицари , вече в 19 век, споменатият вече библиотекар Жюл Доанел открито ще основе Неокатарска църква… Наистина изумително безсмъртие на религия, съсичана из корен и изгаряна до крак  в продължение на векове!

Вече съм към края. Разглеждам парчетата от различните пъзели на моето повествование, от които старателно и с любов избърсвах прахта на времето. Имам чувството,  че само съм драснала по повърхността на една голяма тайна, която води началото си от преди повече от 10 века, покрита плътно със забрава. Дълбините на тази тайна все още предстоят да бъдат изследвани и документирани от професионални историци, теолози, писатели и учени. Предстои да бъдат написани много световни бестсейлъри и да бъдат раздадени много Оскари и  Нобелови награди. Защото онзи, който успее да проникне в просветителската същност на религията на катарите, би осъзнал, че тя е средновековното звено на верига, която започва някъде в необгледното далечно минало, а другият `и край се изплъзва от законите на времето.

Успях ли да погъделичкам желанието ви за откритие? Защото катарството преди всичко е религия на Търсенето. Търсенето на верния духовен път, който се съдържа преди всичко у всеки от нас. Ако открием информацията, която носим в себе си, заглушена от материалното ежедневие, съществува възможност   / при това научно- обоснована/ за присъединяване на човека към космическото съзнание. Прогресивното развитие на човешкото общество от 12- ия кървав век до наши дни не доказва ли това?

А ние, българите, както и обидно да са наричали нашите предци -богомилите преди / по същата причина и нас днес/,  нямаме ли право да се гордеем, че именно те са хвърлили острото камъче в застоялото блато на Средновековна Европа, което е отприщило пълноводието на духовното извисяване на народите `и през следващите векове.   ИмамеНищо, че не ни го признават!

 

5.01. 2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

апр. 22, 2014 - Пътеписи    No Comments

ОСТРОВ, ЦЕЛУНАТ ОТ БОГОВЕТЕ

Корсика!… Планина, буквално изникваща от  морето. Стръмни гранитни скали с причудливи форми, обагрени в цветовете на дъгата. Малки тюркоазени лагуни с кристално чиста вода…  Градчета, ревниво пазещи своята история и герои. Древни селца – пръснати като трошици по планинските хребети. Легенди и митове – до една достоверни. Родината на Наполеон… Горд, преминал през нелека съдба, но останал по детски искрен и гостоприемен народ… Нищожна частица от истината за малкия, но със световна слава  остров!

Съзнавам, твърде “висока летва” поставям пред себе си, заемайки се да опиша нещо трудно изразимо с думи. Дори 450-те дигитални снимки и клипове, удостоверяващи пребиваването ни там, са нищожно доказателство за това, което видяхме и изпитахме.

Трябва да стъпиш на този остров. Да вдишаш въздуха му. Да видиш с очите си  невероятните плажове, кървавите изгреви и залези. Да поскиташ по горските пътеки в компанията на доверчиви диви животни. Да изкачиш стръмните зъбери, забили чела в облаците, за да пиеш вода от  каскадните бистри езера под тях…  И пак корсиканците да ти кажат: „О, нищо не сте видели все още!”

Осем дни с приятели на това късче земя, където боговете щедро са сипвали от Рога на изобилието! Впечатленията  напират с вулканична скорост  в желанието да бъдат споделени… Едва ги удържам! Но… всичко по реда си…

От прозорчето на самолета Корсика изглежда като отронено есенно листо върху синята бездна на Средиземно море. От  люка на кораба – тя е гигантска планина, изригнала от дълбините с яростна страст и застинала в невероятни по форма и цвят скални образования.

Корсика… е само на 12 км от остров Сардиния, на по-малко от  90 км от крайбрежието на италианската провинция Тоскана и на приблизително 170 км от Франция. Апетитното географско местоположение я прави арена на

2

нескончаеми инвазии  от маври, арагонци, турци, тосканци, генуезци и пирати в епохата на мрачното Средновековие. В края на 13 век Генуа за дълго взема Корсика в свои ръце. Издигат величествени крепости край морския бряг, строят пътни мрежи и прекрасни готически мостове. Крепостите се превръщат в шумни пристанища, обработват се полята и се засаждат обширни овощни градини.

Обаче гордите островитяни не понасят подтисничество и вдигат многочислени бунтове. Това, а и опасността французи и испанци да завладеят острова, принуждава генуезките власти през 1567 година да дадат на Корсика специален граждански статут …

Този път / мисля си аз/ съм добре подготвена. Предварително съм изчела всичко написано и преведено в Уикипедия за острова, поровила съм се и в средновековната история на Европа. Трудно би ме изненадало нещо!

Но… още вечерта съм опровергана. Разхождайки се из салоните на ферибота, надниквам и в магазинчето за сувенири. Вниманието ми привлича картичка с изображение на необичайния национален флаг на Корсика с текст под него…

Прелюбопитни са легендите за мавровата глава с превръзка на челото, отпечатана върху бялото знаме. Няколко на брой и никоя от тях – не  отречена от историците:

  1. Корсиканските войници, наемници в армиите на много държави, се славили с храброст и извънредна жестокост. Главите на убитите врагове те набучвали на пики, за да всяват страх.
  2. Мавър, продаден на едно от пристанищата за роби, съобщил за готвено нападение над острова и предотвратил кървавата касапница. За благодарност му била върната свободата, а главата му – изобразена на националния флаг.
  3. Пирати заловили  корсикански вожд, вързали му очите и след като не могли да го сломят, отрязали главата му и я обвили в бял плат.

3

Островитяните запазили плата с кървавия отпечатък и го направили свое знаме.

Историческите хроники потвърждават, че островът от незапомнени времена бил нападан от различни държави, хвърлили око на “перлата на Средиземноморието”. Корсика постоянно меняла господарите си. Рисунката с “главата на мавъра” за първи път е изобразена върху корсиканския флаг през 1297 г. с превръзка на очите , символизирайки робството /подобно негрите – роби, продавани  в тукашните пристанища/.

Едва през 1755 г., когато Корсика прави първи крачки в своята независимост и начело на националното движение застава Паскуале Паоли’ /за когото си заслужава да разкажа по-късно/ флагът с главата на мавъра е узаконен като официален символ, а превръзката е преместена на челото –  свободен.

Връщам се в каютата, усмирила надменността си. Това е знак да се замисля – какви ли предизвикателства и изненади ни готви островът?

Десет- етажният лайнер с корсиканско знаме на челото спокойно пори морската шир. Вълни – бели чайки притичват встрани и се изгубват  назад. В далечината успоредно плува ферибот – близнак, но и той скоро изчезва от погледа, поел по своя рейс … Заспиваме, като деца в люлка – уверени, че на утрото ни очаква нещо свежо и интригуващо…

Първи изгрев на корсиканска земя – оранжево-червен и обещаващ хубав ден! Крайбрежният  площад и център на град Бастия’ в този ранен час е интимно – безлюден. С лице към залива – паметник на Наполеон, облечен  в римска тога и свитък укази в ръка. Идентичен такъв ще ни изпрати на тръгване и от пристанището на Аячо. Да се знае – тук  е родната земя на великия корсиканец!

Бастия’ е старата столица на острова, разположена на източното крайбрежие и основана през 1380 г. Главен град е на региона Горна Корсика.  С 39 000 жители, своя история и кумири. В миналото е огнище на сепаратизма, в което

4

местните лидери вземали такива своеволни решения, че управляващите в Париж, Генуа и даже в Аячо позеленявали от злоба. Днес Бастия е важен център за транспортните връзки с Италия и Франция.

Тук ще напомня факта, че остров Корсика е един от 24 –те региона на Франция, но по закон е collectivite territoriale /приобщена територия/ – с по-големи правомощия в сравнение с останалите френски региони. И не защото след френската революция съдбите на Корсика и Франция се сливат в едно. Борбата за национална независимост е в кръвта на корсиканеца още от 18 век, оглавена от Паоли’ – пълководец и патриот, борил се за независимостта на острова – първо срещу Генуа, а после и срещу Франция. Неговият  образ, издялан от мрамор или излят от бронз, ни посреща на всеки градски площад под венец от вековни палми.

След закуската в хлебарничка в центъра на Бастия, ухаеща на току що изпечени багети и изкушаваща с глазирани пастички, вземаме важно решение: Искаме ли да опознаем истинската Корсика, трябва да поемем на запад  по нащърбеното от  неповторими заливчета западно крайбрежие и през планината – да се доберем до сърцето  на острова. Искаме ли да почиваме в луксозни комплекси с безкрайни плажни ивици – пътят е към източното крайбрежие. Решението е лесно. Поемаме на запад…

Колата ни пълзи бавно нагоре по склона. Под нас блести  заливът, а Бастия вече е спомен. Морето се озовава ту отляво, ту отдясно – което ни забавлява. Подобна привилегия, можеш да изпиташ единствено на остров.

Планината – естествен природен резерват със защитени хиляди редки животински и растителни видове, заема 2/3 от територията на острова. Създаден през 1972 год., PARC NATUREL REGIONAL DE CORSE е в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. И малко по-късно ще разберем ЗАЩО.

Безчетни завои почти на 180*, но с добре поддържан път и с отличен шофьор – Ружка /която до последния ден не преотстъпи волана на момчетата/. С други думи –  “взе инициативата в свои ръце”, а и ние нямахме нищо против.

5

При всичките 2000 км по пътищата на Корсика, тя се оказа безспорен лидер на спретнатата ни компания  и търпелив, енциклопедичен и бързо ориентиращ се при всяка ситуация гид… Съпругът и’ Жоро –  добър и стимулиращ я навигатор, неспирно поддържаше апогея  на духа ни   с  шеги и остроумни разсъждения върху “нещата от живота”.

Жадни за впечатления спираме почти на всяка отбивка, откриваща зашеметяваща гледка от птичи поглед. Неусетно се превръщаме в ловци на най-красив изглед. Надничаме над дълбоки каньони, прорязани от планински рекички. Позираме пред огромни морени. Започвам да осъзнавам думите на Мопасан, минал по тези места далече преди нас: “Кошмарна менажерия, вкаменена по волята на ексцентричен бог”. Но все още не знаем, че най- шокиращото, спиращо дъха и запленяващо  ни чака на следващия завой , при следващия залив, на следващото утро… До последния ден!

Цветът на скалите се мени непрекъснато и не са нужни сетива на художник, за да го забележиш. Гранитът от традиционно сив – на следващото възвишение е вече керемидено-червен. На  завоя той  вече е с оранжев оттенък и на тюркоазения фон на морето ти се струва, че небесното светило е полегнало върху скалите за своята следобедна сиеста. Няма да преувелича, ако кажа, че тук – на Корсика, видяхме скали в цветове от цялата палитра на дъгата: от розово-червен през зелен и сиво-бежов до бял. Вулканът, чиято страст е родила този остров, се е потрудил доста за такъв разкош. Момчетата, за които не е тайна, че си водя записки за преживяното, се опитват да отгатнат бъдещото ми заглавие : “Островът на всички цветове?”, “Островът на всички светове?” И двамата имат право, щом  Корсика е световно известна туристическа дестинация и заради природните си феномени, но…аз, мили мои, съм все още в началото на разказа си… Заглавието ще се роди само!

И щом започнах да разказвам за уникалните скали, а не съм разказала за планината КАЛАНШ, все едно – нищо не съм разказала.

 

6

Ерозирали гранитни формирования на природата, извисяващи се  от двете страни на  шосето буквално над самото море, фантасмагорични по форма и в цветове от розово до ярко-червено, според дневните светлини. Също – под защитата на ЮНЕСКО. Не е нужно въображение, за да различиш силуети на животни и хора, скулптурни групи на корсикански бойци в засада, дори  фигурата на Наполеон с характерната шапка и наметнат шинел.

Но… “нищо не сте видели все още”- би се усмихнал корсиканският ни хазаин, ако не се качите на корабче и не видите Каланш откъм морето при залива на ПОРТО’. Е, ние за по-силни емоции избираме моторна лодка и, разбира се, сядаме  най-отпред на носа.

Боцманът, назовал маршрута си “ Emosion Korse” и решил да изпита куража и мъжеството ни, вдигна такава скорост, че лодката  заподскача над вълните, а ние пищяхме като деца и се  заливахме в смях през сълзи… Но бяхме възнаградени с незабравима разходка из залива, гарнирана с легенди и пикантни разяснения, гмуркания в скални пещери и лавиране между малки островни групи. Само откъм морето може да се види резерватът СКАНДОЛА’, девствен и недостъпен за хора, покрит с маки’ /название на букет от корсикански билки/, които растат на малко места из острова, и с диви кози по стръмните скали. Вероятно и заради тях Корсика е наричан “благоуханният остров”.

А легендата? Дяволът се влюбил в красива корсиканска девойка, която, своенравна и горда, не отговорила на чувствата му с взаимност. За да я впечатли, низвергнатият ангел подпалил скалите с огън от ада и създал тази чудата скална менажерия. А когато слънцето слизало в своя заник – той подпалвал небето и морската вода. Ето защо тук могат да се видят и най-красивите залези !!!

Само след три дни, изминали още 1000 км, ние щяхме  да се озовем на друго корабче, притаили дъх пред други нереални скални образования в подножието на БОНИФА’СИО – “перлата “ на Корсика. По-точно сравнение не

7

би могло да бъде измислено за  този древен град, кацнал на ръба на стръмни уникално – бели варовикови скали, очертаващи най-южния нос на острова. Морските вълни и въздушните течения са браздили варовика хоризонтално и откъм морето скалите приличат на гигантски бали памук, пресовани от времето.

Разположен на малък тесен полуостров, обграден с цитадела, непрестъпен откъм морето, Бонифасио е не само най-очарователното кътче на Корсика с яхтено пристанище и огледално-гладка и прозрачна повърхност на морската вода, но и пазител на исторически тайни. Като тази, как след 6-месечна неуспешна обсада, само за една нощ арагонците /Испания/ прокопали 187 стъпала, за да превземат града с кървава вендета. Или Старият град, помнещ стъпките на много важни за Корсика личности и с табелки върху къщите в тесните каменни улички, не позволяващ да бъде забравен нито един корсиканец, отстоявал Родината.

В което и градче да се отбихме, през което и селце да минахме силно впечатление ни правеха паметниците на  загиналите синове в скулптурна група с майката зад тях. Изумително!

Ето, че идва ред  да разкажа за сърцето на Корсика – КОРТЕ’.

Това старинно градче е разположено в самия център на острова и е интересно с това, че историческото развитие на Корсика започва именно от него. В околностите му е роден  Паоли’.За пореден път се снимаме под паметника му – предния път в крайморския град Калви’, по-предния в основания от него – Ил Роу’с, а сега на най-централното и видно място в Корте’. Безспорно той е най-обичаният национален предводител – философ и адмирал, политик и просветител, строител на корсиканската конституция. От 1755 до 1769г. оглавява правителството. Паоли бил детският кумир и на Наполеон, но когато в 1793 г. той се обявил за независимост на Корсика от Франция, младият Бонапарт го преценил като предателство пред Великата Френска революция и се отрекъл от идеите му.

8

По стръмните мраморни стълби, водещи към крепостта, кацнала на най- високата скала над Корте и придаваща му романтично – завършен вид, стигаме до Регионалния антропологически музей. В двуетажна експозиция чрез предмети, картини и на видео-екран  паметливите островитяни ни връщат далече в миналото, разказвайки за своите традиции, култура и икономика.

Вниманието ми е привлечено от огромна старинна карта на Корсика върху стената. Оказва се, малкият остров е подвластен не само на морските течения. Континентални ветрове от всички посоки на света в определени сезони връхлитат и влияят на климата му: От север – алпийският Трамунтана, от североизток – италианският Грегал и от изток  с облаци и дъжд – Левант. От Сахара – пясъчният Сируко, а от югозапад – Либечо. От запад  – Гонент и от  течението, завихрено от френската река Рон – Мистрал. Ветрове – много на брой и с романтични имена като на герои в италианска оперета, нали? От изброеното дотук става ясно: тези въздушни стихии сериозно са влияели върху живота на острова. Затова пък днешното поколение,  ползвайки техническите постижения, се старае да ги впрегне като алтернатива на атомната енергия. Да се надяваме, че слънцето и вятърът ще спасят света!

Корсиканците се гордеят със синовете си, добили световна известност: Пословичен е спорът между Генуа и Калви’ – кой от тях е родният град на Колумб. В малкия градец с красиво яхтено пристанище и цитадела, овенчаваща високия крайбрежен нос, всичко носи името на откривателя – площадът, улицата, училището… А на стената на крепостта, където била родната къща, е монтиран паметник /нос на древен кораб/ в чест на Колумб. На Наполеон ще отделя много по- обширно място по- нататък… И аз очаквам този момент с нетърпение!

Сега трябва да ви върна назад – към Корте’ и планината. Пътувайки към историческото градче се любуваме на пръснатите като трохи планински къщи и на малките древни селца, кацнали върху някой висок рид и участващи в класацията “едно от най- красивите”. Край шосето спокойно пасат дребни

9

корсикански крави, пресича пътя ни семейство черни планински прасенца и красив паун , изскача глиган и бързо се шмугва назад. Неслучайно най-горещо препоръчваният специалитет е глиганско рагу в боровинков сос! Караме бавно, предупредени от корсиканците, че на острова  “животните и туристите са пуснати на свобода”. Истина е – нищо не ни стресира, а животните тук са свещени!

Когато вечерта се настаняваме в предварително резервираните от Ружка стаи в уютен корсикански дом, недалеко от Корте,  хазаите – симпатична възрастна двойка, ни препоръчват интригуващ маршрут за следващия ден, иначе “Нищо още не сте видели от Корсика”!

Корте е не само историческото сърце, но  и отправна точка към  най- високия връх Монте Ротондо /2625 м /  и каскадата езера под него. На следващото утро след закуската с вкусен корсикански хляб и домашно приготвено сладко от кестени, мандарини и горски плодове, вече сме на път за там. Живописни гледки. Кестенови гори. Рекичка, препъвана в огромни камъни, ясно как озовали се на пътя и’, образува водопади и вирчета. Встрани от пътя – невъзмутимо пасящо стадо овце. На връщане ще спрем да си купим питка от прочутото “Brocciu”- отлежавало 3 месеца, а овчарите ще ни почерпят с ракия от диви плодове.

И ето… в подножието сме. Стресираща височина пред нас, голи гранитни зъбери на върха. Кротки изворчета встрани, поточета под краката ни, есенно обагрени дръвчета по-нагоре, грамади от камъни.  Картина от тези, които остават в паметта за цял живот…

Кой път да изберем? Приятелите тактично предоставят решението на мен. Аз отлично помня, обаче, че те са запалени планинари. Въпрос на чест е да изберем по-трудния път – по отвесните скали, през огромните морени, без проход.

Последният участък е изпитание дори за алпинисти. Паролата е “Не поглеждай назад!” Преодоляваме най-стръмния и хлъзгав участък, здраво

10

вкопчили се в метална верига, вкопана тук за тази цел. На върха на стълбичката момчетата ни чакат с фото-светкавица и овации. Щастливи сме, изкачването си го биваше!

И…. о, Господи – езерото МЕЛО` е пред нас!  Минута мълчание… Тишина и покой! Не “сякаш” – наистина сме в друго измерение! Тук и сега!Над нас – небето, встрани – върхът.

Спокойна водна шир на 1711 м  надморска височина и площ от 6,2 хектара. Дълбочина – 15 метра, но водата е толкова бистра, че на 5 метра ясно се виждат разноцветни камъчета. На един час път по-нагоре е следващото езеро. Капитело, Ротондо, Гориа, Нино… каскада от живителна за острова вода. Цели 8 на брой само в този участък на планината. При  люта зима 5 – 6 пъти в годината може и да замръзнат.

Не ни се тръгва надолу. Въздухът е толкова свеж, че не чувстваме нито умора, нито тялото си. Ниско прелитат защитен вид птици, свили гнездо наблизо. Писъкът им предизвиква странно ехо на това място, където човекът е затаил дъх. Иска ни се да останем колкото може по-дълго, прочистили дробовете си, заредили духа си. Но… внезапно изпълзели от нищото облаци ни напомнят, че тук времето е непредвидимо и по-добре е да се приготвим за спускане. Този път по околния път, който се оказва не по-лек – през поточетата и по хлъзгавата пътека.

Вечерта, след веселия разбор на преживяното през деня пред бутилка евтино корсиканско вино /което може да се сравни с най-изисканите френски такива/, всички отново сме единодушни : Видяното до тук е приказно, но трябва да продължим. Към юго-източното крайбрежие и митично красивото пристанище ПОРТО’- ВЕКИ’О.

Пътуваме на юг през есенните гори, които щедро ръсят узрели плодове. Сладкият кестен е истински деликатес на острова и се ползва с голяма популярност – хляб от кестеново  брашно, сладко от кестени, сладкиши и ястия. Спираме в центъра на всяко селце, през което минаваме. Надникваме

11

в готическите църкви. Дегустираме вкусни корсикански колбаси по пазарите. “Тези хора са от миналото” – пише в един туристически справочник, съдейки по провинциалното спокойствие. Но ние имахме удоволствието да надникнем в корсикански домове – “chambers d’hotes “, предоставящи стаи за нощувки. Повярвайте, нищо от постиженията на цивилизацията не им липсваше. Дори слънчеви батерии върху покривите. Корсиканците са хора отворени към света, говорещи не само на своя майчин език. Перфектно владеещи френски, а за нуждите на туризма /основен поминък на острова/ знаещи  и английски. За сведение – корсиканският език е по-близък до италианския, отколкото до френския. Трябва да чуете песента на местния поет Петру Гуелфучи “Корсика”: мелодия, която прониква в сърцето и текст, който те кара да заплачеш. В него е казано всичко:

КОРСИКА

В един ъгъл на света – малка блестяща нежност,

която изпълва моето сърце с чистота.

Бижу от чудеса. Не търси подобно.

Няма да намериш друго същото….

Корсика!

Събужда винаги такова желание

тази скала в морето, блестящо съкровище,

свещено като олтар.

Тихо, сладко, като агне,

щедро и приветливо.

Надига се, бунтува се, ако се презира народа му!

Корсика!…

12

… Ще направя малко отклонение от разказа си, наивно опитвайки се да разгадая част от тайната на острова. Защо любезните домакини в семейните хотелчета от Галензана, Корте, Порто Векио и Аячо ни провокираха, че видяното от нас е недостатъчно? Изминатите 2000 км с кола, спринта ни по всички възможни забележителности и уникално избрания от Ружка маршрут – си е олимпийско постижение!…

“Истината е като изречение, погребано в книга. Само трябва да го откриеш и разчетеш…”казва английската писателка Дж. Роулинс. И тази книга, по мое мнение, е не само древната история на Корсика, а и протяжните песни , спуснатите капаци на прозорците в поизоставените селца и запалените кандила в празните храмове.

Милата Ивелин, в чиято къща бяхме отседнали последните 2 дни, не без гордост посочи към снимката с 3-те красиви момичета, но добави: “ Отгледала съм 3 жени за Франция! “.. Усмивките ни застинаха…Колко познато – децата ти да търсят по-добрата реализация в Европа. Затова ли песента за Корсика е толкова тъжна? Почти колкото  нашата “Я кажи ми, облаче ли бяло”? … Огромна е армията, интегрирали се навън. На територията на острова /8681 кв. км/ живеят 294 000 корсиканци, 600 000 – са в останалата част на Франция и  2 млн. – по света. Приети в голямото семейство на Европа отдавна, те продължават да страдат за своя остров и да се бунтуват, ако някой се опита да презре народа му. Такава е съдбата на всяка малка нация, слаба да се пребори сама с  икономическите си проблеми!

ПОРТО’ ВЕКИ’О е предпоследната дестинация на нашето  приключение. По традиция Ружка винаги планира “черешката на тортата” за последния ден, така че това ще да е още едно парче от пая.

Ако търсите средиземноморски чар, примесен с френски стил и плажове, притежаващи тропическо очарование – югоизточното крайбрежие е точното място за вас. Тук се намират най-красивите тюркоазени заливи, а тишината и спокойствието са все още навсякъде. Това е едно от малкото места по

13

Средиземноморието, които все още успяват да се предпазят от огромните тълпи туристи и да запазят своята неприкосновеност.

Порто Векио е очарователен с изобилната си растителност, живописното местоположение  и яхтеното пристанище дори и в началото на ноември. Приятно топло е и ние до полунощ се разхождаме, губим се и се намираме по него. Избираме си най – внушителната яхта, напомняща НЛО-чиния, мечтаейки си да я купим с току-що не спечелилите лотарийни билети. “Най-скъпото, което притежаваме са приятелите.”- мъдро заключават Жоро – 1 и Жоро -2.

Отварям скоба: Приятелството между нашите, достолепни вече мъже, датира от гимназиалната скамейка, което по-късно естествено прерасна в семейно такова за цял живот. С други думи – на един акъл сме!

…Палми, маслинови дръвчета, цъфтящи бугенвилии, пълна луна и мастилено синя морска шир… как да не се разтопиш.

На следващия ден най-после се отправяме към АЯЧО. Изпитваме известна тъга, но избягваме да говорим за причината. Остава ни само един ден!

Аячо наистина си е “черешката на тортата”, защото е: Столицата. Най-големият град – с 64 500 жители. Не на последно място – той е родното място на корсиканеца, направил Франция велика.

Легенда гласи, че градът е основан от героя на Троянската война Аякс. Преводът на названието от латински, обаче, е “място за отдих”, което ни кара да се замислим върху етимологията. Зиме овчарите се спускали в този град да продадат продукцията си, да починат и набавят нужни провизии.

Природната картина видимо се променя. Планината остава назад, разтваря пазва и ние пътуваме вече по тясна долина, прегърната от двете страни с рехави горички. Пътят вече е магистрален и  внимаваме да не задминем отбивката преди Аячо, където ни очакват поредните ни домакини. Нямаме търпение – градът на Наполеон ни очаква! Оставяме багажа и въпреки, че

14

слънцето вече приближава хоризонта и младият хазаин предупредително поглежда часовника си, ние запрашваме към града.

Спираме още на първия /оказва се, и най-далечен/ паркинг. Тръгваме пеш… Заливът на пристанището е побрал няколко 10-етажни европейски лайнера. Крайбрежният булевард със самобитни ресторантчета предлага средиземноморски специалитети. На брега – статуята на Наполеон в римска тога /същата като в Бастиа/.Тук всичко е белязано с лика и името на Императора – пешеходната улица, която завършва с едноименен площад и друг мраморен паметник в средата, най-представителният хотел, Наполеон със златен лавров венец на кон, охраняван в 4-те края от своите братя. Това не е всичко… но нощта незабелязано се е промъкнала, а и утре ни чака най – вълнуващата среща в родния му дом – музей.

На утрото бързаме към Стария град на Аячо, където следвайки упътващата табелка в тясна каменна уличка, се озоваваме пред неочаквано скромна 3-етажна къща. Не влизаме веднага – моментът е сюблимен, а и ние сме малко стъписани. Още краткият , но изписан на латински, надпис подсказва, че в родната къща на Наполеон Бонапарт не трябва да се влиза с предубеждение.

Припомняме си, че на  уличка в Бонифасио също се бяхме озовали пред постройка – бивша фамилна къща, с нищо не отличаваща се от съседните. Ами филмите и картините, които сме гледали още като ученици показващи императора, облечен в сив шинел и прекосяващ Алпите на кон редом с обикновените войници?… Предчувстваме, че много заблуди, внушавани ни от училищните учебници ще рухнат, прекрачвайки родния му дом.

Още стълбището потвърждава, че блясъкът и разкошът не са приоритет на семейство Бонапарт. Въпреки, че бащата – съдия и кралски съветник, вероятно  е имал финанси за това, многодетното семейство живее скромно за времето и възможностите си.

Шарл-Мари Бонапарт  е на 18 години, когато се оженва за 4-години по-младата Мария-Летиция Рамолино.По-късно той следва право,

15

бива военен и като близък приятел на Паоли, участва в битките за независимост. При присъединяването на острова към Франция, Шарл се възползва от предоставената привилегия за благородници и изпраща двамата си сина  Луис и Наполеон да учат безплатно във военни колежи.

Логично и обяснимо защо, първият етаж на музея ни води през историята на Корсика – от 13 век през властта на Генуа до 18 век и присъединяването към Франция. Пожълтял от времето папирус на първата демократична Конституция на Европа  с подписа на Паоли потвърждава факта, че и Шарл е бил съпричастен в изработването и’.Този документ, освен другите му прогресивни идеи, давал избирателни права на жените и откривал възможност за първите университети в Корсика.

За 21 години брак, в семейството се раждат 12 деца, от които 8 живи – 5 сина и 3 дъщери. Мама Летиция – властна и умна жена, и свободолюбивият дух на острова са обстоятелства, повлияли на характера на децата.  За жалост, бащата умира много рано – на 39 години и издръжката на семейството  остава в ръцете на Наполеон, който вече е лейтенант… Няма да се впусна в проследяване биографията на Наполеон, не и’ е тук мястото, макар че съм изкушена от “личното” си запознанство с него. Само ще припомня, че бидейки вече император на Велика Франция, той продължава да се грижи за семейството си като по-голям брат. Коронясва братята си : Жозеф –  за крал на Неапол и по-късно на Испания, Луис – за крал на Холандия, Жером – крал на Вестфалия /Северен Рейн/, Люсиен – принц на Канино. Не забравя и сестрите: Елиза – велика херцогиня на Тоскана, Каролин – принцеса на Неапол, Полин – принцеса на Гуастала. Желанието на майката да бъде преместена столицата от Бастиа в родния Аячо и да се запази дома им тук  е изпълнено…

На втория и третия етаж са стаите на семейство  Бонапарт : Приемна, хол и огледална зала в червено за срещи и разговори. Скромно обзаведен кабинет на бащата – легло, писалищна маса,  библиотечен шкаф. Стаята, в която е роден Наполеон е в жълто – канапе, камина с красиво огледало и по

16

корсикански изрисуван скрин. Майка му, получила родилни болки на неделната служба в църквата, нямала време дори да легне на това канапе. Килимчето с римски бойни сцени постелено пред него, сякаш орисало бъдещето. Момчето било наречено на името на своя чичо, починал в Корте. След него още 8 наследника ще носят това име…

Следват 3 скромни спални с малко мебели, малка трапезария…и т.н. Всъщност Наполеон живее тук до 9- годишна възраст, а после  се отбива само няколко пъти. Но родният град ревностно пази всичко, свързано с него.

За наш късмет, в началото на ноември туристическият поток се е отлял и  ние спокойно и необезпокоявани се спираме пред всеки експонат и портрет. Сега, когато разтварям бележника си и не откривам записки, разбирам колко респектирана съм била там в момента.

Задържам се дълго пред масления портрет на младия Наполеон в червена императорска тога и златен лавров венец на челото.

Властна брадичка с трапчинка в средата, остри но красиви черти на лицето и лъчезарен поглед, устремен далеко над мен. Не мога да надникна в очите му, но вярвам на този поглед, озарен от мечта. Сякаш е знаел, че е изпратен с мисия тук на Земята…  за главната роля в пиесата “ XIX век ” !

Без съмнение – бил е надарен с невероятна харизма и гениален ум, щом е накарал цели народи да повярват на новите идеи за  „ Равенство, братство и свобода” и да се включат в кръстоносния му поход  срещу феодализма. Той прави Франция велика, а  народът и’ го избира единодушно за … Император. Парадокс, но факт – Император на република! Естетиката на голямата държава /империя, подобно римската/ налагала това. И никаква мания за величие – бил е другар на войниците и истински “мениджър”, създавайки равностоен екип около себе си от различни слоеве!

Много са мистериите около личността на Бонапарт, но подкупените историци не са могли да затрият факта, че народите го посрещат не като завоевател, а

17

като месия. Както и смехотворната, но пренесла се през вековете лъжа  за ръста му /по неопровержими архивни документи – 170 см/, който е бил дори малко над средния за времето. Боготворен и неистово мразен. Съдбата на всеки гений!

Живот на бързи обороти – на 24 години е вече бригаден генерал, на 35 става император.Цели 11 години е на френския трон, извършвайки колосална реформаторска работа буквално във всички сфери.  Умира в изгнание на 52, познал най-високите върхове на славата и най-трагичното падение. Защо този първоначално романтичен и просветителски порив се превръща в „маниакално деспотичен завоевателски дух” по-късно? И така ли е всъщност? Или за всички тези 20- годишни войни е бил нападан той самият и предизвикван да отбранява младата република от европейската антифренска / по-точно антинаполеоновска / монархическа коалиция, подплашена от революционните промени, заплашващи троновете им ? Няма нито един архивен документ, потвърждаващ, че е искал да завладява света… Дълга тема! Оставям обясненията на добросъвестните историци…

Колкото и “черни точки” да е натрупал, Наполеон Бонапарт остава в световната история като личност и реформатор. Корсика и втората му родина Франция не забравят това. Величествен монумент с фигурата на забележителния корсиканец /а може би повече французин?/, излята от черен бронз се издига на най-високия хълм на Аячо с изглед към залива, любимото му място като дете. А в подстъпите към монумента с едри букви  са изписани реформаторските актове, актуални и днес не само за Франция:

Граждански Кодекс

Университети

Френска Национална Банка

Орден на Почетния легион

Сметна Палата

18

Държавен съвет

Отделяне на църквата от държавата.

Тук, под паметника, винаги е многолюдно. Само докато ние бяхме там се изсипаха 3 поредни влакчета с туристи, пристигнали с фериботите и лайнерите и акостирали на пристанището днес. Разноезични групи наследници на народите, признали внушителната фигура на Наполеон в историята, се снимат в подножието на монумента. Когато се приберат в родините си , заинтригувани като мен, ще прелистят пожълтелите школски учебници и ще преоткрият, че наполеоновските войни са ключът към  революционна Европа след Наполеон и че и днес продължаваме да живеем по неговия Граждански Кодекс.  Две са посланията на гениалния ум на Бонапарт към света: Обединение на Европа /като необходимост/ и внимание към Личността /мотор на човешкото развитие/.

…Последния залез над Корсика изпращаме от  терасата на ферибота – не така слънчев и не така вдъхновяващ, както при идването. Имахме късмет : улучихме топло есенно време, обогатихме духа  си с  прекрасни картини, които отнасяме със себе си и които ще ни зареждат още дълго по трудния земен път… Тръгваме си  променени не само от преживяното на острова, но и от дългите и увлекателни разговори  с нашите приятели за нематериалните измерения на „нещата от живота”.

Този път не чакам спомените да отлежават. Бързам да ги опиша, преживявайки всичко отново и отново, извиквайки в паметта си малкия остров с невероятните заливи, планината с разноцветните скали и фантастичните формирования, езерата от които пият боговете, светлите сенки на Паоли, Бонапарт и Колумб, образите на нашите нови приятели – корсиканци.

С  различни и красиви имена е назовавано това късче земя, закътано в Средиземно море, но най-красивото и най-силно  прилягащото му име си

19

остава неговото – име на момиче… Корсика!

И така…както би заключил Бонапарт: “Дойдох. Видях…” И споделих.

22.11.2011 г.

РАДНЕВО

юни 25, 2013 - Пътеписи    No Comments

Екзотика и легенди в сърцето на Прованс

 

 

Хрумвало ли ви е да се запитате какво се е случило с най-близките  на Христос след Разпятието?  Как така учението му не само е  оцеляло, но и като търкулната снежна топка превземало Европа, въпреки жестоките гонения през вековете?

Не знам за вас, но на мен не ми е хрумвало. От една страна, защото още от младенческа възраст мозъците на хората от моето поколение  методично бяха промивани от войнстващия атеизъм  на комунистическата система. От друга  – паметните места, свързани с живота на Спасителя са твърде отдалечени географски, за да достигне  до нас автентично  предание. От трета – ограниченията  за пътуване  в  чужбина  ни   лишаваха  от  възможността за информация от първа ръка.

Дори познанията ни за богомилската ерес, покълнала по нашите  земи и повод за гордост в националното ни самосъзнание , заляла  Западна Европа и разклатила сериозно устоите на средновековния католицизъм, се ограничават  със  школските уроци. Единствено някоя легенда от Библията, под сюрдинка разказана от бабите,  да е докоснала детските  души  с нравствените си послания. И толкова! Докато най-неочаквано, по неведомите пътища на съдбата  идва онзи момент на открехване на прозорец към познанието и ти проглеждаш за същината на въпроси, които дори никога не си задавал.

Така се получи и сега. При поредното ни пътуване. Този път – към провинция  ПРОВАНС. Тази историческа област на югоизточна Франция дарила „Марсилезата” на  Великата Френска революцията и известна с красивите си средиземноморски градчета, отдавна вълнува съзнанието ми. Не бих преувеличила, ако кажа – от ранно детство. Понякога дори имам чувството, че вече съм била там.  Чрез книгите на Дюма и Юго, чрез историческите филми и разказите за Наполеон. А в днешно време – и със съдействието на You tube и Google. Не внушение – направо  дежавю!

Годишното разписание на нашите приятели определя датата на пътуването ни.  Обикновено то е през есента. Този път обаче е в средата на април. В най-прекрасната  фаза на пролетта! Черешовите градини по долината на река Теч  преливат от  цвят.  Туфи разцъфтели перуники, като в картини на Ван Гог, припламват виолетово от двете страни на магистралата. Ароматни храстчета, аранжирани в алпинеуми по кръговите движения, допълват ланшафта. Не престава да ме изумява вроденото чувство за естетика у французите за най-тривиални неща. Като тази провинциална магистрала, например. Пътят е красива картина! Наслада за сетивата и духа така, че стихът  се лее от само себе си : „ Пролетта е моят сезон. И съвсем не е бяла, както казва поетът. А е сочно-зелена, розово- кестенна, маково- алена, косово- песенна”…

Насочваме се към Средиземно море малко след гр. Монпелие. Шосето изтънява, превръщайки се в междуселски път, рамкиран от високи тръстикови стебла. Отстрани – езерца от разливите по делтата на р. Рона.

Да, именно тази Рона, която води началото си от швейцарските Алпи и посредством два ръкава се влива в Средиземно море при  уникалния Природен Резерват „Камарг”.  Някога тук е живял богатият римски земевладелец Аниус Камар. Славата на този край обаче се дължи на друг един аристократ, посветил живота си на опазването на местните традиции и митове. За него ще стане дума малко по-късно.

Още по времето на гърците и римляните Рона е „южната порта” и „великата река”, която осигурява търговския път от Средиземно море до Източна и Централна Галия. В наше време долината на р. Рона е световно известен лозарски район, осигуряващ едни от най-ценните френски вина. Трябва да се признае и заслугата на всемогъщия „Мистрал” с  благородното му пречистващо въздушно течение. Предизвикван от скоростното течение на реката – 10 км/мин, той влияе на климата чак до о-в Корсика и Северна Африка.

Делтата на Рона е  изключителен екологичен парк-резерват с не по-малко от 400 животински вида. От тях – 160 прелетни птици, сред които розовото фламинго. В движение правим  снимки на двойка красавци, изпълняващи  любовния си танц.  Грациозни и стройни, с дълги шии  и розови гушки, свободни и незастрашавани ! Романтична гледка!

Някога морето е било до тук. Отдръпвайки се, то оставило тази плоска земя, обрасла с оскъдна трева и все още подвластна на Нептун със солените си мочурища. В наводнената солена земя пък се отглежда специфичен сорт ориз, рекламиран като екологично чист. Има цели  плантации, които в този сезон нямаме удоволствието да видим. В далечината огромни купчини сол искрят като айсберги под лъчите на изгряващото слънце. Още от римско време  „Пътят на солта” тръгва оттук през Алпите към вътрешността на Европа.

Пътуването с приятели винаги е леко и забавно. Времето тече неусетно в спомени и шеги. Случват се  и препирни, защото някой не е внимавал в указанията на пътните знаци, а и не иска да си признае вината. Правим втора „ почетна” обиколка в кръговото движение за ориентация, сменяме шофьорите и с блеснали погледи продължаваме към заветната цел. Изминали сме почти 300 км. Недалеч е крепостта Ег Морт, откъдето Луи VІ тръгва на двата си кръстоносни похода и където Хемингуей се е отбивал в кафене „Експрес”, което още работи. Кулата, построена за фар, но послужила за тъмница на 45 рицари-тамплиери. Ще ги посетим на връщане . По-нагоре е гр. Арл, с останалите от римски времена арена, античен театър и терми, и в който Винсент Ван Гог нарисувал най-ценните свои картини, вдъхновен от  провансалския пейзаж. Арл е благодатна тема за друго есе. Целта сега ни е по-нататък, към морето.

По пътя изненадите ни следват една след друга. Странна порода ниски черни бичета с извити напред рога пасат от двете страни на пътя в нещо като … прерия. Не, не си измислям! За да се запази тази единствена по рода си европейска порода, в резервата е засадена автентична трева. Бичетата запазват дивия си нрав, оставени да пасат  на воля. Дотолкова, че дори при коварна зима, отказват да приемат подхвърляния им фураж. Смята се, че тази порода произлиза директно от критския си събрат, срещан на фреските в Кносос /Гърция/.Този бик е малък и лек за разлика от испанските си събратя, поради което тичането му се отдава. Отглеждането им е съществен елемент от нравите и културата на Камарг и привлича много посетители.  Животновъдите обикновено са и бикоборци… За тях обаче – по-нататък!

Пътят  извива и тръгва успоредно на крайбрежната ивица.  Морският лазур се слива с безоблачното небе. Загубил границата между тях, подобно гларусите над главите ни, духът се рее в синьото безбрежие. Спираме и дружно изскачаме от колата. Има моменти, които трябва да се изживеят с пълни гърди! Въздухът е свеж, ободряващ, озонов. Мирише на море.

И тук „Камарг” ни поднася следващата си изненада.  Стадо снажни снежно-бели коне препуска свободно по брега, разпенвайки водата. Алюзията за „раждането на Пегас от вълната” е наяве! Специалната порода се отглежда във ферми за нуждите на летуващи и прави екзотиката на резервата неповторима. Като прибавим и варосаните ваканционни къщички с тюркоазено-сини капаци на прозорците и тръстикови рогозки върху покривите, досущ като някогашните пастирски колиби… Възклицанията оставям за вас!

Какво ни води точно в този край на Южна Франция – случайността, екзотиката, морето?

Не. Легендата.

Изучавайки исторически материали за есето, посветено на катарската одисея в Лангедок, случайно   попаднах на интригуваща история за акостирал кораб с близки на  Христос в малко  средиземноморско селце недалеч от Марсилия. Когато разбрахме, че то се намира само на 20 км от Монпелие, беше невъзможно да не отидем на мястото и да не разберем цялата истина за това събитие „от първа ръка”.

Източникът на информацията ми бе книгата „ Златото на тамплиерите и гробът на Христос”, в която авторът С.П.Симон разказва сензационна история. Цитирам я дословно:                                       „Христос умира на 33 г. и тялото му не е излизало от гроба, но има голяма опасност да бъде осквернено. Намесват се две лица, чиято роля е непозната в Евангелията: Никодим и Йосиф Ариматейски. Те вземат тялото и решават да го отнесат на сигурно място в Галия. Наемат лодка. В нея са тялото на Исус, Мария Магдалена, Мария – жената на Клопас и Мария Саломе. Всички те слизат на плажа, който ще бъде наречен Сент Мари Дьо ла Мер /Светите Марии на морето/. И ще погребат Исус…в бъдещия град Реде.”

Щях да подмина тази история, ако не помнех подобен сюжет, разказван от моята баба. Тя, най-вероятно, го е чула по време на църковна проповед: „Цар Ирод натоварил близките на Спасителя и пленените апостоли на лодка без  весла и ги отпратил дълбоко в морето. Господ, обаче, изпратил вятър, който духнал и ги отвел на спасителен бряг.” Сага, достойна да продължи  „Шифърът на Леонардо”!

И ето ни пред  спасителното селце /сега вече градче/ СЕНТ МАРИ ДЬО ЛА МЕР. Нетърпеливи сме да го опознаем. Докато търсим място за паркиране добиваме първо  впечатление:  Спокоен залив с плитко морско дъно далеко навътре. Плаж, започващ направо от крайбрежната улица. От двете страни, срещуположно – вълноломи  от  плътно подредени камъни. За малките яхти –  дясната половина. За рибари и желаещи да погледат морето отблизо – вляво.

Гледката оттук към градчето е магнетично-красива. Простор, малки бели къщи, кръгло  площадче с чемшир и монумент на бикоборец  с ласо върху кон. Китна търговска уличка със шарени сергии води навътре и се разклонява в други тесни улички. Апетитното ухание на средиземноморска кухня се редува с аромата на лавандулови сапуни. Чисто, подредено, симпатично!

Паркираме колата на съседната уличка. Любуваме се на малките китни дворчета. По фасадите на къщите – разноцветни порцеланови фигурки /нещо характерно за този край/, от балконите – каскади цветя. Аз, естествено, първо се отправям към близката книжарница, в която предлагат книги на различни езици. Откривам малка книжка с историята на градчето на английски. Искам да „пия от извора”. Имало ли е „пришествие на светици” наистина?

Ето какво узнавам от нея:

За първи път името на селището се упоменава през ІV-то столетие на късно-латински  като Sancta Maria de Ratis. Най-вероятно тук е имало римска крепост. През вековете тя е била обект на нападения и опустошения от викинги и араби, а после е погълната от морето.

Историята на градчето е тясно свързана с  провансалско религиозно вярване, според което крехък плавателен съд от Светите земи претърпял корабокрушение тук скоро след смъртта на Христос. По време на преследването над християните, подклаждано от Ирод Агрипа, някои от учениците на Исус били пуснати по течението на лодка без платна и гребла ( Ха!),наказани за своята вяра. Сред преследваните били: Мария Саломе`, майка на Яков Завеев, Мария Яков – сестра или братовчедка на Дева Мария, Мария Магдалена, Лазар и сестра му Марта, Максимин и Сидониус – слепецът от Йерохон. Според преданието, негърката Сара помолила да се присъедини към тях. С нея е свързано и чудо: за да достигне до лодката с ходене по водата, използвала наметалото на Мария Саломе, което `и било хвърлено като спасителен сал.

Както при повечето религиозни легенди, и тук има много варианти на събитието. В някои версии, пътуването било на борда на галера с редовен маршрут между Палестина и Европа. Животът на Сара също поражда много вярвания и предания. Според някои тя вече живеела на този бряг и приютила светите жени, които я посветили в християнството, след което тя става тяхна слугиня и се грижи за тях до края на дните им. Предполага се също така, че Сара е египетска принцеса или игуменка на либийски манастир. Циганите я почитат  и я наричат Сара Кали, което означава „цигански и черна” на техния език. Дали принцеса или роб, нежната Сара запазва тайната си.

Каква е съдбата на останалите?

Мария Яков и Мария Саломе, които вече били възрастни, са единствените, които остават на това място, придружени от Сара. Техните спътници се разпръснали да разпространяват Евангелието по Галия: Марта отишла в град Тараскон, където  с кръст  успокоила  чудовище, излизащо от водите на Рона, за да поглъща деца и пътешественици. Прекарва живота си като покровителка на града, където е и погребана.

Мария Магдалена се отправила към планината Saint Baume/ част от Френските Алпи до Марсилия/. Предполага се, че е живяла в недостъпна влажна пещера, отнесена дотам от ангели. За 30 години тя изкупва греховете и след смъртта си е погребана в градчето Saint Maximin, където по-късно е построена базилика.

Лазар отишъл в Марсилия, а Максимин в  гр. Екс да проповядват.  Ето защо  Прованс  се счита  за Люлка на християнството.

Мария Яков и Мария Саломе също  проповядват божието слово. Двете жени са уважавани от населението на Сент Мари де ла Мер. Умират в рамките на няколко месеца една от друга, като скоро ще бъдат последвани и от Сара.

Колко от тази история е истина и колко легенда?

Това, което със сигурност се знае е, че по времето на крал Рене Добрия / 1434-1480/ след повече от 1000 години, Светите Марии станали официално признати. На внушителна церемония в присъствието на крал Рене, кралица Изабел и няколко епископа и господари на Прованс, мощите им  били благочестиво поставени в изографисани саркофази от кипарис и до днес са съхранявани в горния параклис над главния олтар на новопостроената църква. Същата е спирка за поклонение на пилигримите към Св. Яков от Компостела / по Камино/.

И ето ни и нас пред църквата от розов камък с внушителен вид на крепост. Елегантната скромност и хармония на романския стил са се запазили през вековете. Зъбците и амбразурите я правят непревземаема и в нея жителите намирали сигурен подслон при нашествия. Сегашния си вид обаче църквата придобива едва през 15 век, когато е разширена след разкопките за мощите на светците.

Пред входа се вият две опашки от туристи: Едната – за терасата на покрива, откъдето се открива панорамна гледка. За нагоре сме и ние. Задъхано изкачваме стотиците стъпала на тясната спираловидна стълба, а горе ни посреща ласкавото  априлско слънце.

Пред очите ни се открива равнинният пейзаж на Камарг, живописното малко градче, заливът-спасител, езерцата от Рона. Запечатваме това магнетично земно кътче с фотоапарати и  камери, за да онагледяваме спомените си, когато вече няма да сме тук. Отляво се извисява  внушителна камбанария. Представяте ли си каква полифония се разлива оттук, когато се люшнат петте медни камбани?!  Жалко, че не улучваме някой от многобройните католически празници!

Втората група туристи е пред входа за църквата. Още с влизането става ясно защо това място е толкова подходящо за медитация. Същият скромен романски стил. Открита еднокорабна зала води до, повдигнат на няколко стъпала по-високо, олтар. Осем мраморни колони с капители, издълбани със сцени от Библията, подкрепят слепи аркади. Широки стълби водят надолу към крипта под олтара. В това много специално място е статуята на Сара. Цигани и роми от цяла Франция са я избрали за свой патрон и всяка година на 25 май  пристигат тук за шествието по изнасянето `и от църквата.

Тялото `и е покрито с много наметала – знак на почит и благочестие. Вижда се само тъмното `и, трогателно-красиво младежко лице.Толкова е нежна и мила, че не оставя равнодушен нито един посетител. Ако имаш съкровено желание – тя ще го изпълни.Ти само го напиши на листче и го пусни в кутията до нея!

На св. Михаел е наречен горният параклис, разположен над олтара и декориран с дърворезба и злато. В него се помещават мощите на св. Мария Яков и св. Мария Саломе. Това е параклисът, възпят от поета-фелебрист – нобелиста Фредерик Мистрал като последното убежище на неговата героиня Мирел /от едноименната поема/, където тя оплаква невъзможната си любов.

В центъра на храма,  във вдлъбнатината на камъка на лявата стена, се намират изваяните дървени статуи на светиците. Така, в лодката, те изчакват дните на поклонението, когато ги изнасят в морето, за да припомнят  акостирането им на този Средиземноморски бряг.

Излизаме, докоснали се до мистичното тайнство. Обогатени с нова информация. Доволни, че сме почерпили „вода от извора” и сме видели с очите си. Отсреща са магазинчетата за сувенири-реликви от градчето. Погледът ни обаче е привлечен от витрината на малко кафене. Решаваме да направим  пауза и на чаша капучино и местен сладкиш да осмислим преживяното. Запомнете, ако някога попаднете в Прованс, не пропускайте сладките изкушения в малките сладкарнички! И на други места в Европа има подобни съблазни, но тук те са специални! Голяма изненада за нас е, че ябълковият сладкиш „тарт татен” е включен в списъка на нематериалното културно наследство на Франция, подобно Камарг и местната корида.

Следвайки ме в разказа стъпка по стъпка, предполагам, вече си задавате въпроса, който споходи и мен в това магнетично кътче на Прованс:  Едва ли цялата тази красота е рожба единствено и само на природата! Едва ли населението тук е толкова самоорганизиращо се и единомислещо, че да опази, доизгради и възроди история, поминък и традиции без външна намеса! „Пришълците”? Не – те са привнесли единствено своето духовно учение, което тук намерило благодатна почва за разпространение. Кой тогава е бил вдъхновителят  на местното духовно възраждане за опазване на природното богатство?

Има такъв човек! От плът и кръв. Романтик и ентусиаст. Отдал живота си в защита на Камарг и  неговите традиции!

Маркиз  Фолко ди Барончели : Потомък на древна флорентинска фамилия, живяла в изгнание в гр. Авиньон, заради бунт срещу Медичите през 16 век.  Учил в съседния гр. Ним и страстно се интересувал от биковете на Камарг.  Любител на литературата и сам той поет, се присъединява към движението на фелибристите за защита стойностите на местния окситански език, основано от нобеловия лауреат поета Фредерик Мистрал. Маркизът продава цялото си имущество, купува ферма, коне и бикове и с младата си жена поема „жезъла” и суровия живот на пазител на Камарг.  „Сега вече мога да умра спокоен. Поверявам го на теб!” – възкликнал  приятелят  му Мистрал.

Споменът за маркиза ще бъде жив, докато има Камарг, защото той го превръща през 1927 г. в Резерват, възкресява традициите на животновъдството и в 1970 г. извоюва и титлата Национален парк. Пословично е и уважението му към циганите, сред които имал много приятели. Погребението се превърнало във внушителна церемония, съперничеща на процесиите в чест на светците. Казват, тя била съпроводена от гора от фотоси на фламинго и повече от 300 говеда. Изпълнявайки желанието му, погребват го в земята на последната му ферма „Лу Симбю”, а върху плочата на скромната му гробница издълбават  завещанието: „Когато умра и дойде време, положете  тялото ми в земята на Симбю. Поставете главата ми с лице към дома, в който съм живял, а краката ми да сочат към църквата на Сентс /Сент Мари де ла Мер/. Това е мястото, където искам да спя вечния си сън.”

Негова е заслугата за възраждането и на бикоборството в района. Местните жители питаят истински култ към черния бивол, източник за препитание на мнозина и емблема на Камарг. Дори издигат паметници на някои от тях – многократни герои на арената. Време е да разкажа и за нея. Съзираме я още с влизането в градчето – внушителна, с размери почти колкото стадиона на „Барса”.

Въпреки, че коридата е включена в списъка на нематериалното културно наследство на Франция, Каталуния се бори за забрана и на нейната територия. „Не искаме на нашите арени да убиват бикове!”- е кауза на младите хора и в градчето Сентс. Това, може би, е обяснението за същественото различие на „камаргската надпревара”от испанското зрелище: Бичето се изкарва на арената, украсено с червена панделка върху челото, завързана здраво за двата рога с бели пискюли. То не препуска, само отклонява в последния момент глава и засилилият се смелчага остава с празни ръце и освиркан от публиката. Този, който успее да откачи панделката, получава премия. Колкото по-трудно я добие – толкова по-голяма е тя. Животното не бива нито дупчено, нито пък убивано. Единствено на тореадора може да му се случи нещо, но той сам си е виновен, ако няма правилни реакции и… бързи крака.Всеки миг трябва да бъде готов да прескочи парапета на арената, за да се укрие от острите рога.

В неделя на плажа може да  станете свидетели на друго шоу. Преди игрите  пастирите, яхнали белите си коне, водят биковете по градските улици към арената. Местни смелчаци се опитват да отбият някой бик от групата, а после, парадирайки с дързост,  тичат пред него. Каубоите, облечени в традиционното си облекло и с тризъбци в ръце, трябва да демонстрират умението да контролират добитъка по пясъчната ивица на брега. Целта е  те да преминат дистанцията по плажа, като насочват бика с тризъбеца си, и да го повалят в определена зона. При несръчните се случва бикът да се втурне към зрителите или да избяга в морето.Тогава ездачите хвърлят ласо , за да го върнат обратно. Публиката е в екзалтация!

Идеята за знака на Камарг е… /Познахте ли? На маркиз Барончели, разбира се!/ преплетени котва, кръст и сърце. Символ на спойката на рибарите /котвата/и пастирите /тризъбците на кръста/ в Камарг , а кръстът и сърцето – християнското милосърдие на светите Марии. Натъкваме се на него – с преплетените надежда, вяра и любов – навсякъде из града. На паметника в центъра на града, на входа на църквата, по фасадите на къщите и в магазинчетата за сувенири.

Денят  се е изнизал бързо и неусетно край нас. Разбираме го по странно променилото се небе, по което, неочаквано за лазурния ден, са плъзнали облаци. В средата те са се отдръпнали така, че да образуват огромно светло колело, обагрено в златисто от последните слънчеви лъчи, спускащи се като сноп над морето. Сякаш небето се е отворило за светлината и ни засвидетелства нечие „висше присъствие”! Мистично, нали?

Тръгваме си от градчето Сент Мари Де Ла Мер духовно смирени, като след истинска медитация, и обогатени с познания за толкова земни стойности тук. И най-вече, как този толкова беден и изостанал някога провансалски край е съумял да се превърне в привлекателен Символ на Вярата, Надеждата и Любовта не само за пилигримите! Обещаваме си някой ден отново да се върнем тук!

Искрено го пожелавам и на вас! И също толкова – благородно ви завиждам, че ще отидете там вече посветени !

 

8.06.2013

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ГРАДЪТ НА ГАУДИ

                                    ГРАДЪТ  НА  ГАУДИ

 

Обожавам мига, в който  самолетът  се отлепя от земята. Плавно и някак безтегловно. Прави  кръг  и така  бързо и естествено набира височина, че неволно се асоциирам с      „ птицата”, в чието туловище се намираме. Пулсът се успокоява, щом двигателите замъркат  тихо и монотонно. Духът, зареден с адреналин и независим от материята,  полита напред. Към новите очаквания.                                                                          Неизменно  мястото ми е  до люка . Не пропускам мига на смаляването на къщи, пътища, реки и планински вериги. Великолепие и необятност от птичи поглед! Красив земен релеф, покрит с  мрежа от ниви и магистрали. Селца и градове – разсипани трошици по поля и гори. Лазурни водни басейни …  Докато всичко това не изчезне под  безбрежните лавини на  облаците. Над теб – синева на бездънно небе, в душата – просветление: „Боже мой, колко нищожни са земните ни проблеми и колко измамно велики са мислите ни там долу!”                                                                                                                                          Пътуваме към Барселона. Имаме задоволителни общи впечатления за града от предишни  пътувания. Видели сме най-важните забележителности. Влюбихме се в „Ла Рамбла”. Милиони от цял свят са се разхождали по нея. Ще го правят и след нас. Освен с особения си артистичен чар и многофункционално предназначение, тя води към внушителния паметник на Колумб и старото яхтено пристанище. Ами строящата се вече над 100 години катедрала „ Саграда Фамилия”!Всеки път спира дъха ни с невероятните си размери, хрумванията за форми и величие.

Този път сме си поставили амбициозна задача. Да се уверим имал ли е право каталунският архитект Антони Гауди на самочувствието да заяви пред свои съвременници: „Хора от цял свят ще идват  в Барселона заради  моите проекти.” Естествено, те  не пропускат шанса да се присмеят и отрекат новаторските му хрумвания, наричайки ги „абстрактен и повърхностен кич”. Крайно неприемливи  за тогавашните норми и практика, построените от него архитектурни съоръжения  дълго са предмет  на ожесточени полемики и отрицание. Приживе! Признанието му идва след това. И както сам е предвидил – от цял свят. Защото Гауди оставил своя дизайнерски отпечатък върху Барселона така, както Рен в Лондон и Айфел в Париж. Той изпреварил епохата си, взривявайки  и променяйки ориентирите на изкуствата, сам превръщайки се в „ар нуво”. И не само!  Под негово ръководство вярно и предано поема щафетата цяла армия архитекти, скулптори, живописци, майстори-ковачи и фаянсаджии, градинари. Всички те са духовно родствени нему хора, на усета и решенията на които Гауди често се доверява.

Сътворяването на света продължава непрекъснато – чрез човекаСамо който се допитва до законите на природата, създавайки своите нови произведения, само той помага на Твореца”. – такова е авторското му кредо. Твърде предизвикателно и самоуверено! Нетрадиционно, но и продължаващо традициите на природата! Справил ли се е архитектът-чудак и доколко с амбициозното партньорство? Предстои ни да се убедим  с очите си!

На следващото утро по ухаещата на топли кифлички и кафе тясна уличка в Готическия квартал, където е хотелът ни, се отправяме към площад „Каталуния”. Оттук тръгват  шарените туристически  автобусчета. Избираме синия маршрут, който ще ни преведе през всички творения на Гауди в Барселона. Качваме се на открития втори  етаж, поставяме слушалки в ушите  и се пренасяме в света на прочутия дизайнер.

Антони е най-малкото от петте деца в семейството на майстор-казанджия от гр. Реус, вторият  по големина град в североизточна Испания. Умението на бащата да подчинява пластичността на материята на волята на ръцете силно впечатлява малчугана. Въпреки че не продължава семейната традиция, Антони ще приложи всичко това по-късно в архитектурата. Като студент  в Барселона, той съчетава учението с работа в екипа на различни архитекти от града. Още с първите проекти се проявява личният му новаторски стил…

Автобусът ни се движи по достолепния булевард „Пасе де Грация”. Утрото е слънчево и непривично топло за месец април. От  тротоара ни залива упойващ аромат на цъфнали портокалови дръвчета . Така с удоволствие бихме пътували и до края на света, но ни сепва гласът от аудиогида. Обръщаме глави наляво – къщата „Батло”, построена от Гауди. Как да ви я опиша, за да си я представите картинно?! Помните ли  приказката за Хензел и Гретел с къщичката от медени курабийки?… Ето така необуздано фантастико-романтично настройте сетивата си, защото нищо сътворено от този архитект не се вмества в представите ви за строителство. Особено във всекидневното ни скучно обкръжение – от соцпанелки до мутродворци.

И така. Приказна многоетажна къща, по фасадата на която са налепени не курабийки, а разноцветни керамични  рибени люспи, блестящи от проникнал през клоните слънчев лъч. Прозорци и балкони с причудливи форми, сякаш изкусно издялани от слонова кост. Комин с тумбеста форма на източно минаре, завършващо с красив християнски кръст. Керемидите на покрива – по цвят и подредба напомнящи люспесто синьо-зелено туловище на дракон. По-любознателните имат право да слязат,  да разгледат вътрешния двор и оригиналния интериор, също дело на архитекта, и да си направят снимки за спомен. Със следващия маршрутен автобус обиколката продължава.

На ъгъла на „Пасе де Грация” и „Провенс”, още преди гласът от слушалките, възкликваме при вида на огромно слоно-подобно по величие, размери и цвят 6-етажно здание. „Ла Педрера”. Построено между 1906 и 1910 г.  Авторът – не можеш да го сбъркаш!

Във всяко произведение на Гауди се крие единен замисъл и нерядко зашифрована информация, значението на която излиза зад пределите на архитектурата. Тук първоначалната идея за строителство на цял квартал се трансформирала в култова сграда- ансамбъл, която да послужи като огромен пиедестал на образа на Дева Мария. Как точно – неизвестно. Вълнообразната фасада с уникалната метална дантела на балконите обаче ще ви се стори  скучна  пред вида на покрива.                                       Най-добре се вижда от въздуха. Вентилационните тръби са буквално стройна редица шлемове на „рицари – стражи”. Комините са гигантски раковини, устремени нагоре. Не покрив – музей, пренаселен от сюрреалистични фигури! Задължително минете още веднъж нощем, когато те, призрачно осветени, бдят над  Барселона! И да! – проектите на архитекта-новатор  трябва да се разглеждат от всички възможни точки, за да се усети гениалността им!

Казват, личният архитектурен стил на Гауди е синтез от романо-готическо средновековие, източни мотиви и геометризъм. Основното силово поле на авторската му концепция обаче е в органичния натурализъм, състоящ се в подражанието на форми, свързани със земята и човека.

Гореказаното става пределно очевидно, веднага щом прекрачваме прага на ”Саграда Фамилия”. Такъв размах на фантазия, брилянтно копираща земните творения на Създателя, не бихте могли да видите никъде другаде! Катедралните колони поддържащи купола, са величествени вкаменени дървета с разперени клони.  Вътрешният дизайн е решен по католически образец, но с изобилие от многоцветни витражи на прозорците. Имаш чувството, че си в китно-разцъфтяла каталунска градина! Витата стълба към камбанарията е истински гигантски охлюв. Кулите отвън, облицовани с разноцветни парченца фаянс са с формата на плодове и цветя. Не се наемам да опиша всеки детайл – никой не би могъл! Сам Гауди не е оставил цялостен и подробен проект, непрекъснато доработвайки и допълвайки го с нови хрумвания. По листчета и откъслечни бележки  последователите се опитват да влязат в мислите му и да достроят започнатото от него великолепие. И го правят успешно!

Стоим прехласнати в подножието на фасадата „Рождество”, реализирана приживе. По същество  тя представлява предолтарен образ, изпълнен при пълното взаимодействие на архитектура, скулптура и живопис така, че не се разбира коя от тях е водещата. Сливането на изкуствата тук  се е случило с такава лекота, че зрителят има усещане за сън наяве. Не ни се тръгва и пропускаме две поредни маршрутки, за да отдалечим времето за раздяла. Откриваме нови елементи върху фасадата, които преди това сме пропуснали. Не часове – дни са нужни, за да получиш пълно удовлетворение и наслада от съприкосновението с  уникалността!

„Саграда Фамилия” е най-честолюбивият замисъл на Гауди! Над него той работи през целия си жизнен и творчески път, демонстрирайки на практика цялото разнообразие на дизайнерските си решения. За съжаление, така и не го вижда завършен. Грандиозна по замисъл и пространство тази катедрала на Светото Семейство /12- апостола и Светата Дева/ се строи от 1881 година и някое от следващите поколения ще присъства на официалното `и освещаване. На въпроса кога ще бъде завършена, Гауди  тактично отговорил: „ Поръчителят е Господ, а той разполага с достатъчно време, за да не бърза!” Но и така, все още в строеж, повярвайте ми,  заслужава си да я видите, защото е невъзможно да се опише с думи! Безсилни са пред такова творение на архитектурата и изкуството! Единствено фотографи и художници… Но като се замисля, дали и те биха се справили със задачата ?! Трябва да се види! От всички земни посоки!

Докато чакаме следващия автобус, за да продължим по маршрута, се отбиваме в отсрещното кафе. Наблюдаваме как към  катедралата се стича многонационално множество. Лудо щракат фотоапарати – увековечава се моментът. За да бъде споделен с близки и приятели, които ще са следващите посетители. Както е пророкувал творецът – от цял свят!

И отново „Погледнете наляво – нетрадиционните, увенчани с рицарски шлемове улични фенери на Кралския  площад. По проект на Гауди. Надясно – медната драконова глава с широко разтворена паст на парадния вход на имението Миралес. Големият фонтан със скулптурната група „Нептун” в парка Сюдадел. Телевизионната кула на един от хълмовете. Къщите Калвет и Висенс… Обект след обект пред нас се разкрива неподражаема дизайнерска мисъл.

Време е вече да ви разкажа и за невероятното партньорство на Антони Гауди с граф Еузеби Гуел , което отваря друга голяма страница в творчеството на архитекта.

Гуел е един от най-влиятелните хора по това време. Богат индустриалец и предприемач, последният се изявявал като покровител на изкуствата в своята епоха. Многогодишните, преминали в дружба, отношения с графа предоставили на Гауди пълна авторска свобода и необходими средства за изпълнението на многочислени поръчки, в резултат на което съдбите на двамата станали неразделни.

В края на миналото столетие граф Гуел замислил строителство на жилищен район с обширна паркова зона в предградие на Барселона. Проектът включвал пазар, църква, служебни павилиони за общо ползване на електричество, вода и други комуникации, което било нещо ново за времето си. Нещо като „градче от бъдещето”. Това било предизвикателство за Гауди и  в неговото изпълнение се проявил целият му ентусиазъм и творчески потенциал. Но… консервативно- традиционната Каталуния още не била готова за това и замисълът не се разгърнал за своето първоначално предназначение. От 60- те къщи, които трябвало да бъдат разположени на огромна територия на парк, били построени само две.

Шареният автобус ни води към венеца на творческата дружба на двамата велики мъже –„Парка Гуел”. По предварителна информация това е едно от местата, които непременно трябва да посетим. Автобусът се изсипва там, където трябва да слезем и ние. Всички дружно се устремяваме към прочутия парк.Тясна уличка, провираща се между еднолични къщи с разцъфнали пролетни цветя и люляци, води нагоре и завива внезапно надясно. И тук…

Отново ще ви върна в цветния свят на приказките. Въпреки, че са висш пилотаж в архитектурата и дизайна, проектите на Гауди докосват заспалото дете в душата ни.

Две къщички от двете страни на входа на парка – досущ  като в приказката за медените питки и с покрив – сметанова торта, поръсена с шарени захарни пръчици.Комин – стройно извисен, като ствол на млада палма. Шарено широко стълбище, водещо към огромен площад, обрамчен от змиевидно-виеща се по форма и облицована с разноцветни фаянсови парченца гигантска пейка. Този шедьовър „от събрани на сметището строителни отпадъци” по-късно ще бъде назован колаж. Самата пейка е разположена върху множество колони, между които е трябвало да бъде поместен пазарът с виадуктите. Хълмистият релеф на терена е истински „Театър на природата”, решен от Гауди по  древногръцки амфитеатрален маниер. Синтез на изкуствата архитектура, скулптура, живопис, керамика, градинарство! С невероятно точна мярка за естетика и прецизност!

Да не забравя усмихнатата муцунка на дракона, която ни посреща срещу стълбището и многоцветния саламандър, от чиято уста се стича вода в басейн с водни лилии. Малък порцеланов сувенир – копие ще си отнесе всеки един от нас! Симпатичното саламандърче на Гауди е станало емблема на Барселона. Ярко, шарено, красиво – като детска книжка с картинки! И съвсем в духа на цветна Каталуния!

Четиринадесет години посвещава Гауди на „Парка Гуел”. Много критици го определят като върхово постижение в  творчеството му.

Тръгваме надясно по пътеката, която води към една от къщичките, в които архитектът е живял през последните години от живота си. Днес той е превърнат в музей, където в скромната аскетична обстановка можем да се докоснем до предмети, скици и макети, направени от гения.

Препрочитам сентенциите на Гауди, издаващи умно съзерцаване на обкръжаващия ни земен свят:

„Който търси подкрепа на своите произведения в природните закони, той помага на Твореца. Оригиналността се състои в завръщане към първоизточниците.”

„Колкото по-съвършени са формите, от толкова по-малко декоративни допълнения се нуждаят те.”

На втория етаж – скромна спалня с дървено каталанско легло и разпятие над него. Не е разполагал с време и средства за собствен комфорт. Не е изпитвал нужда за такъв! Бил дълбоко религиозен и посветен на каузата „Саграда Фамилия”. В последните си дни той не се отделя от нея и живее в барака на строежа. До сумрачната юнска нощ на 1926 година, когато по зла случайност e блъснат от преминаващ трамвай.

Никой файтонджия не иска да го откара, тъй като джобовете му са празни. Отведен е в болница за бедняци. Едва на следващия ден е  разпознат от свои приятели. Отказва на тяхното предложение да го преместят в по-елитна болница: ”Тук – сред бедните ми е мястото!” На   третия ден, 10.06.1926 година, сърцето на  Гауди  замлъква.

Колко си приличат гениите по свършека на земните си дни! Тихо, достойно и самотно. Така както са живели. Черпейки сили от земната хармония и изпълнявайки мисията си да направят света  по-добро място за живеене, преди да се срещнат с Твореца. Дали са доволни там – горе  от себе си и от това, което са ни завещали?

За Гауди сме спокойни! Демонстрирайки възможностите на архитектурата и дизайна със средствата на природата, той по удивителен начин `и е партнирал в досътворяването. Неговият стил е естествен и неподражаем. Функционален и сюрреалистичен. Гениален.

Още приживе извоювали знака за „Световна дизайнерска  столица” на Барселона, неговите проекти изкушават хора от цял свят да пожелаят да я посетят. И да се връщат тук отново и отново! Пророчеството е сбъднато!

28.05.2013