Таня Благова

Там, на върха…в селцето Сант’ Антонио,

където в стъпките отеква вечността

и всичко е в единство и хармония,

за миг разбрах, че съм прашинка пред света.

Почувствах слабост, нужда, покаяние.

Запалих малка свещ в старинния  му храм.

Изчезна мисъл, време, разстояние…

Аз бях щастлива. С мен и Бог, навярно… Там.

Лианите на цъфнала гардения –

обвили гърбицата на гранитен мост.

Двукатни къщи – зидани от гения

на малкия човек, за кратко земен гост.

От векове –  в това си измерение.

Полузаспало, като есенно щурче.

На онзи хълм селцето – откровение

в душата ми се приюти…като врабче.