Warning: fsockopen(): unable to connect to 176.123.2.3:80 (Connection timed out) in /home/taniabla/public_html/wp-content/themes/diary/consumer.php on line 40
февр. 22, 2013 - Без категория    No Comments

ЗАВРЪЩАНЕ

Ето, пак се завръщам в  престарелия дом.

Помъдряла и тъжна. Влизам тук мълчешком.

Пак момиче съм дребно. И светът е смален.

Даже старата къща се смалява над мен.

 

И макар, че отдавна всичко тук е било,

сякаш детството лудо връхлетя с колело.

По сърцето почуква спомен с малък пестник

и назад ме завръща…само с пръстче на  “клик”.

 

Тук се чувствам желана. Вече зная защо.

Мой  е  старият  дъб – до последно листо.

Всяко храстче и цвете, расли ден подир ден.

И защо ли си мисля, че са чакали мен.

 

Тъй познато проскърцва оцеляла врата.

На светлинни години от мен е скръбта.

Но въпроси – лавини ме връхлитат без звук.

Подраних… закъснях ли… за срещата тук?

 

Не пропуснах ли нещо в този кратък живот?

Не сгреших ли посоката… намерих ли  брод.

Колко лесни изглеждаха мечтите оттук

и светът  благородно обещаваше юг.

 

С колко мраз и заблуди, и нечисти ръце

се преборих… и ето, тук съм с леко сърце.

Помъдряла и тъжна… Не съвсем, не съвсем!

Щом щурчето на двора пее нежен рефрен.

 

Щом пригласят листата на стария дъб

и струи светлина от прозореца скъп.

Щом преплита ластуни високосна лоза,

и отронва над мен благодарна сълза.

 

Росно утро ме буди безмълвно, без звук.

Аз си тръгвам по-силна, по- жива оттук.

Пак в сърцето отнасям престарелия дом

И провожда ме път мълчешком… мълчешком.

 

 

29.  КРАДЕЦЪТ НА МИСЛИ

 

Крадецът на мисли /на моите мисли/

по залез се връща от път. Уморен.

Прегръща ме кротко, за нещо замислен.

Душата разтваря и сяда до мен.

 

Изсипва трохите на делнична грижа.

По равно тревогите с мене дели.

И после заспива… Аз дълго ще мижа,

до късно прехвърляйки мисли – скали.

 

На изгрев с крадливото утро си тръгва,

отнесъл безгрижната мисъл от мен.

С надежда до залеза тих се залъгвам,

понесла на плещи безкрайния ден.

 

Върти ме битът в безразлична вихрушка.

На атоми пръсва духът уморен.

Гризе ме отвътре въпрос, като стружка:

Ще има ли ден само… само за мен.

 

Да бъда без мисъл към друг устремена.

Без тежки товари. В светая светих.

От  лъч белоснежен за миг осенена,

в душата да звънне най-нежният стих.

Got anything to say? Go ahead and leave a comment!