Warning: fsockopen(): unable to connect to 176.123.2.3:80 (Connection timed out) in /home/taniabla/public_html/wp-content/themes/diary/consumer.php on line 40
окт. 14, 2014 - Пътеписи    No Comments

ОСТРОВЪТ НА СИРЕНИТЕ

DSC01248Посвещавам на Весела и Калин Благови

 

Наричат о-в Тасос  „Изумруденият остров” или „Зелената перла на Егейско море”. И едното, и другото са верни. Неизброими са малките  тюркоазени заливи, вдадени в сушата и покрити със ситен златист  пясък. Над тях се стелят маслинови горички,   

които опасват 99% от  крайбрежните низини и създават впечатлението за  вечна зеленина на острова. С покачването на надморската височина растителността плавно се подменя от средиземноморски бор, кипарис, чинар, паламудов дъб и вечнозелени храсти. И макар първото впечатление  да е, че почва  липсва, тъй като маслиновите масиви растат  върху почти оголени каменисти склонове, сравнявайки Тасос с останалите  над  6000 гръцки острова, той държи палмата на първенството по зеленина. Формата му, гледана от сателит, наистина наподобява нешлифована изумрудена перла.

Най-изненадващото за мен бе, че всъщност о-в Тасос е част от нашия Рило-Родопски масив и е разположен до неговите най-южни разклонения. Сякаш планината е потопила крак в Бяло море , но петичката `и останала да стърчи над водата. Това е той – остров Тасос. С площ 392 кв.км и обиколка около 100 км. „Като една човешка длан”.

Изумрудените заливи и свежата зеленина не са патент единствено и само на този остров. За тази географска ширина – може би, но по света – дал Бог. В моето съзнание обаче Тасос ще остане с друго название, съвсем законно и достоверно,  доверявайки се на Омир.

Той е „Островът на сирените” ! Онези морски нимфи-прелъстителки, които с прекрасните си песни подмамвали моряците и корабите им засядали в измамно – плитките  заливи. Един от тези наивници, както е всемирно известно, бил и Одисей.  На обратния път от Троя към родната Итака, той и другарите му били  омагьосани от песните на сирените , отпили от елексира на забравата и 10 години  не могли да намерят обратния път към дома. И макар Омир да не назовава точно Тасос, за морските познавачи просто няма друг  по-подходящ от него.

Островитяните са се погрижили туристите от цял свят да не се лутат в търсенето на точното място на действието и са поставили табелка „Заливът на сирените” на най-екзотичното място, което би заслужило тази слава. Над  вдаденото в сушата, сякаш скрито за случайно човешко око, тюркоазено-синьо заливче с плитчина твърде навътре в морето, върху мраморна скала се извисява манастир. Женски. Ето ви тема за писател с по-развинтено въображение,нали?

Аз бих нарекла и следващото, и по-следващото заливче с това наименование. Приличат си като две капки вода! В прозрачно-чистата им синева необезпокоявани сноват ята дребни рибки. Изкушение за гмуркачите. И не само. Нагазваме  във водата – приятно топла за началото на есенния сезон, но много по-солена от познатата ни от детството черноморска мътеница.

Искам още в началото дебело да подчертая, че гърците са народ с чувство за достойнство и колективно самосъзнание. Вероятно това ги прави така спокойни и без излишни амбиции. Доволни са от достатъчните си блага. Не строят многоетажни къщи в бароков стил или от бетон и стъкло.  Не се изкушават  за показен разкош и лустро.

Запазили са атмосферата от началото на миналия век. Запазили са духа на старината. Не е ли именно това черешката на тортата? Традицията е тяхната крепост,привилегия  и ценност, заради която се стича многолюдието туристи от цял свят.

Казват, че гърците били мързеливи. Но дали е така? Или са хора, които живеят живота си по най-естествения начин – без ламтежи. Умно използват геофизическото си разположение и естествените природни дадености. Нито за миг не забравят  произхода си и, че са потомци на древна Елада. Дори и днес те наричат себе си елини. Самочувствие, което респектира. Гостоприемни, учтиви, гъвкави и добронамерени, ще те поздравят при среща на улицата и от прозореца на къщата си с „ Кали мера”. Ще те обслужат и упътят с готовност.

Древна Гърция се разглежда от мнозинството историци като основополагаща култура на западната цивилизация, родина на демокрацията, философията, архитектурата, скулптурата, математиката, поезията и Олимпийските игри.

Обаче природната красота и най-вече мистиката на древногръцката митология е онзи притегателен магнит, какъвто нямат другите туристически дестинации по цял свят.

В топлата септемврийска утрин, яхнали нетърпението си за нови впечатления, заедно с нашите нови роднини „по съребрената линия” на нашия син – родителите на Весела, се отправяме към българо-гръцката граница при пункт „Маказа”. Пътят се изнизва неусетно. Малко сме напрегнати, въпреки предварително уредените от децата ни резервации. Излизаме за първи път  в  държава с език  твърде различен от тези, които успешно артикулираме. Опасяваме се  дали състоянието на магистралите и пътните указания не са като у нас. Още с преминаването на граничния пункт обаче ни става ясно, че Гърция е по-европейска държава от България : по качеството на пътя, по осветените три тунела, по пътните табели на гръцки и английски.

Почти неусетно , изненадващо близо, от  противоположната южна страна на Родопите, недалече от устието на р. Места се озоваваме на хълм, от който блеснал под лъчите на обедното слънце се открива красив морски  залив  с плъзнал по него огромен бял град. Кавала! Паркираме на терасата, специално построена за снимки от птичи поглед.

Винаги е интересно да се порови човек в етимологията на названието, а филологът в мен вече чопли.Противно на очакванията ви, името на Кавала няма нищо общо с българския език. Легендата гласи,че произходът му идва от латинското „Кабалеро”, защото заливът приличал на конник. В гръцкия език няма буква Б и Кабала се превърнала в Кавала.

Доста по-логично звучи другата версия, че днешното име на града произлиза от предназначението му като важна пощенска станция на древния римски път ВИА ЕГНАТИЯ /Рим-Солун- Константинопол/,където се подменяли конете /кавало –итал./

Всъщност оригиналното първо име на Кавала е НЕАПОЛИС /нов град/и се среща в историческите документи от 7 в. Пр. Хр. Ето  ви я и първата среща с гръцката митология! Колко ли подобни изненади ни готви тя  на острова?

Еднодневното ни пребиваване в Кавала, разглеждането на забележителностите, внушителният акведукт от времето на Сюлейман Великолепни, изкачването към Стария град и крепостната кула, удобна за зашеметяваща панорамна снимка, си е  преживяване, но ние сме устремени към други очаквания. Към следващия ден.

Слънцето, неочаквано щедро за последните септемврийски дни, вече ни очаква на пристанището. Натоварваме колата и себе си на ферибота – огромен син параход с празен търбух за превозните средства и товари. Изкачваме се на палубата за пасажери и пътешествието започва. Наоколо настъпва радостно оживление, щракат фотоапарати. Има защо. Открива се величествена гледка към града и издадения в морето полуостров с крепостта. Зад нас разпенена светло-синя диря. Почти до острова ни съпровожда ято шумни гларуси. Гмуркат се за зашеметени от витлата риби, прелитат над главите ни, а по-смелите кацат  и по палубата.

Остров Тасос е най-северният остров  на Тракийския залив и е само на 6,7 км  срещу Кавала. Докато изпием по едно кафе и вече сме на сушата. На предното стъкло под чистачката на колата ни е пъхната карта с подробни указания за забележителностите на острова. Колко мило! Първо докосване до прословутото гръцко гостоприемство. Второто – пристанищния полицай,към когото се обърнах на английски, така отзивчиво  ни упъти с думи и жестове, че опасенията ни за общуването отпаднаха от раз.

Тук  ще направя едно отклонение. В едно от предишните си есета обърнах внимание, че големите европейски нации /Германия,Франция,Испания/чиито езици са официално международни, с неохота ще ви отговорят, ако ги заговорите на английски. Гърците, потомците на великата Елада, могат да  ви разберат на 5 езика. Дори на български. Ако не, ще се притеснят и на следващия ден ще са намерили някой да им преведе менюто за вечеря на руски език, както се случи в комплекса, в който отседнахме. Не идеализирам. Установявам факт и търся обяснение. Феномен, получен от  микса „ туристически поминък с балканско гостоприемство”? Знам ли.

Пътуваме  по  основния път, опасващ  крайбрежието. Целта ни е селището Потос.

Любопитни сме за всичко – растителност, заливи, животински свят, архитектурата на къщите. Лили се впечатлява от извитите външни стълбища към горния етаж. Струва `и се неприемливо. Имаме две хипотези: или едноетажните къщи са достроявани допълнително, или  се пести полезна жилищна площ от  стълбищната площадка. А и климатът  най- вероятно позволява това.

Потос е разположен около живописен  залив в югоизточната част на острова. Оказва се, че разстоянието е не повече от 40 км и само след около 40 мин. сме се настанили в комплекса. Решаваме да отскочим с опознавателна цел до селото, за да дадем възможност на следобедното слънце да подгрее плажа ни за първото топване в Бяло море.

Крайбрежната улица е осеяна с таверни,барове,кафенета – повече от 30 на брой. Шезлонги и чадъри. Водата в залива е толкова спокойна,че  трепти като в езеро. И тук, странно защо, си спомням за великия древно-гръцки епически поет.

Всъщност  няма нищо случайно. Точно това море без вълни, без равномерно движение и плясък  ми се струва дотолкова неестествено и  скучно, че предизвиква внезапно светване на  лампичка в паметта ми.

Известно е, че Омир бил незрящ. Възприемал света около себе си единствено чрез сетивата. Роден на остров и цял живот заобиколен от море, се вслушвал в музиката, която създавало  то.  На движението на вълните  подчинил и стихосложението на своите песни.

DSC01242Прилив  – Пляяяс!/дълга сричка/ . Отлив – Пляс!Пляс! /две къси/    – ето ви стихотворната стъпка дактил. Така пет пъти. Но тук морето променяло дишането си в хорей и: Пляяяс!/дълга/,пляс!/къса/ . Или въздъхвало  дълго  и на прилив и на отлив – за стъпката „спондей”. Всичко  това е  Хекзаметърът на Омир. Изумително, нали?

За рожденото място на  древния поет претендентите са много. „Седем града се борят за него в смъртта, а приживе е нямал покрив над главата си.”- по думите на Джонатан Суифт.

Такива мисли  ми се въртят в главата, докато опознаваме Потос и  обсъждаме  свежите цветове на фасадите по крайбрежната улица. Странно е, че това екзотично и оживено сега селце с над 6000 жители, само преди няколко десетилетия  било  малко  пристанище. И то на село Теологос, което се намира  по-нагоре, във вътрешността на острова. Ами да, как се устоява на набезите на пирати и завоеватели тук, на откритото.

Успоредна на крайбрежната уличка е тази с магазинчетата за сувенири. Шмугваме се с Лили и на мъжете  е трудно да ни следват в слалома, който правим между тях. Те си имат  свои теми за разговори. Слава Богу, не е за политика. Тук сме като пречистени – без манипулацията на телевизиите,  дишайки най- чистия въздух в Европа  и  потопени в  природата изцяло.

Да отидеш на Тасос и да не опиташ морските дарове,приготвени по национални рецепти си е чиста проба престъпление.Имаме предварителна информация за таверната, която най-вече заслужава да бъде посетена и я откриваме лесно в края на кея. Що се касае до избора на рибното меню – спецът в компанията е Ангел. Единодушно  му гласуваме доверие и се кротваме на масичката, застлана с чиста карирана покривка. Собствениците на ресторантчето, двама братя приблизително на наша възраст, дават  указания на младежкия персонал и сядат да довършат играта си на табла. На съседната маса тумба техни приятели- пенсионери, а може и рибари,вече пласирали улова си,  също тракат пулове. Със скоростта на светлината получаваме приборите, нарязания хрупкав хляб и купичка с  разядка, на която ще отделя специално внимание.Още от България съм наточена за нея, защото е специалитет, който може да се опита единствено и само тук.

Става въпрос за „Скордаля” . Чесново-зехтинена разядка,  изключително фина, лека и пухкава. Намазана върху залък хрупкав, истински гръцки хляб, тя е по-вкусна и от най-изисканото гурме. И най-вече – изключително здравословна! Докато си мисля, че и с това човек може да преживява, на масата пристига поръчката с пържения октопод, калмари и три вида риби.Това е храната,която за нищо на света не бива да се пропусне тук, защото вкусът `и е  съвършено различен от замразените морски продукти у нас. Прясна, тази сутрин уловена, изпържена до хрупкавост в пресен зехтин! Май надценихме възможностите си, но затова пък геройски се справихме с порциите. Трупаме красиви картини в душите и незабравими вкусове във физиката си!

На обратния път към комплекса горещо се молим  дано вечерята да не е риба.Е, познахме! Сервираха ни. И пак си я изядохме… Сега се опасявам Лили, която е неизчерпаема на смешни истории, с които през целия престой поддържаше доброто ни настроение, да не включи в репертоара си и този епизод. Шегувам се, разбира се! Но ако е вярно,че 15 минути смях на ден удължават живота с часове, Лили, ти си направо съкровище!

Друг  гръцки специалитет, за който съпругът ми дълго ще разказва на приятели, е  гръцката мусака.Това е ястието, с което Гърция се е настанила трайно в кулинарната алея на славата –  ароматна и доказано вкусна. И въпреки,че мнозина оспорват богатия `и бешамел, който увенчава порцията, гръцка мусака без бешамел  няма.

И като съм започнала да говоря за техни национални ястия, да не пропусна сладката им от смокини, портокалови корички, горски плодове и от какво ли не още. Ами медът им  в бурканчета, гарниран с цели орехови ядки. Да не ви описвам шишетата с ликьор, в които плуват цели ягоди и разноцветни плодови резенчета. Само стой та гледай  красота! Аз обаче ще отделя по-специално внимание на  500- годишната история на сладкиша им  с название Акане Лайла”:

По време на турската окупация господарите изисквали от слугите да им направят сладкиши  и те приготвяли гъсто нишесте от тръстика с бадеми и свежи ароматни масла, които добивали от местната планина Лайла. Нишестето се варяло в голям казан на силен огън и някой трябвало непрекъснато да го бърка с голяма лъжица, за да не загори. Следейки работата на слугите, надзирателят постоянно подвиквал ”Ака”/бъркай/ и слугата отговарял „Нэ”/да/. Така се появило името „Акане”. Днес семейство Васки и Соррес дълги години с голяма любов приготвят „Акане Лайла”, продължавайки  националната традиция.

Гърците не обичат да се хранят сами. Още в древността  са имали навика да се  събират с приятели около трапезата. Обменяли идеи и заформяли интересни дискусии. И днес те спазват тази традиция – вечеря с приятели в някоя традиционна гръцка таверна. Знаете как – с песните на Микис Теодоракис, сиртаки и трошене на гипсови чинии… Страстно, самозабвенно, разкрепостяващо и взривяващо  емоциите! А ако не ви се е отдавало поне веднъж да погледате как грък играе сиртаки – просто нищо не знаете за душевността на този съседен нам балкански народ!…

На следващия ден решаваме тур-програмата преди следобедния ни плаж да включи  посещение на намиращия се наблизо женски манастир „Св. Архангел Михаил”. Тук всичко е наблизо.

След около 30 мин. сме пред внушителната порта на манастира.Основаването му датира от 13 век и е най-големият на острова. Аз бих казала, и не само. Построен върху скала над морето, с красиви градини и разцъфтели пурпурни бугенвилии. С древна църквица, с помръкнали от времето икони и безупречно-красиво наредени камъни по настилките и сводовете. Лили, перфекционист  по природа, най-после напълно удовлетворена и запленена от видяното, не изпуска камерата от ръцете си. Да запечатаме всеки детайл на картината, за да им се радваме и у дома!

Най-ценната част от колекцията на малкия музей към манастира, казват, е парче пирон от разпятието на Исус. Пред финал е строежът на огромен храмов комплекс върху най-високата част на скалата. На изпроводяк монахините черпят гостите  с вкусен розов локум.

Пословична е гръцката религиозност. Неделя е абсолютно неработен ден и всички са на църква. Нямали са нашите катаклизми. Не са  окичвали класните им стаи и учреждения с икони и идоли с реални лица, чийто морал скоро бе опроверган от времето.

Не ни се тръгва от тук – тихо, магнетично, красиво. Заливът под нас е невероятно син, с плитчина навътре в морето. Това е „официално” обявеният  „Залив на русалките”.

Жадни за още красота, продължаваме към  Алики. Перлата в короната на Тасос. Някогашното рибарско селище с малки белосани къщички, покрити с каменни плочи вместо керемиди, се намира по средата на полуостров между две закътани романтични заливчета.  Мястото е изключително, водата – прозрачна и невероятно синя.  Няма съмнение, че и тук обитават морски нимфи!

До самия бряг – мраморните основи на древно светилище.Това са най-известните археологически разкопки на острова от 7 век Пр.Хр. Погледът ми е привлечен от гладък мраморен куб  с две кръгли вдлъбнатини от едната страна, сякаш поставки за мастилници. Въображението рисува картини от далечното и непознато минало. Ами ако на този камък е седял най-древният  историограф Херодот. Защо пък не? Известно е, че е живял на острова известно време. Как така съчинителите на митове и легенди са пропуснали такъв благоприятен факт? Е, най-вероятно от чувство за мярка.

Надявам се, ще ми бъде простено, ако мислено оживя това уникално кътче: Ето, от комините на варосаните къщи се заизвива дим. Щъкат кози и дребни кокошчици. Деца, нагазили до колене в топлата вода на залива, се опитват да хванат  някоя от стрелкащите се в краката им риби. Достолепен белобрад мъж в дълга ленена тога преминава по брега. Прегърнал  жертвено агне, бавно пристъпва към светилището…

Действителността обаче не е толкова впечатляваща, колкото рисува въображението. Най-интересните експонати са пренесени в археологическия музей на главния град  Лименас. И тъкмо с Лили да отправим критика към гърците за необозначените разкопки, пред нас се открива  крайбрежната скала, представляваща огромен мраморен блок. Внушителна гледка, която не се вижда всеки ден. Как ли се нарязва тази пресована скала- чудовище? И как ли после оживява в ръцете на  скулптора като най-съвършено човешко тяло, например?

Утрото на следващия ден е посветен на изкачване до селцето Теологос. Решението ни е някак случайно, сякаш по воля на всевишни сили. Все пак сме на митичен остров, нали?

Вече срещнахме това име. Знаково селище в древността, намиращо се навътре в острова, но имащо свое собствено пристанище. Резонен е въпросът „Защо”. Ще узнаем ли?

Пътят до там е добър,както между впрочем и всички останали. Не видяхме дупки и кърпежи. Пейзажът отначало е зелен – широколистни и иглолистни. Постепенно с изкачването към възвишението, то сякаш олисява. Каменистата почва преминава в напластен мрамор.

Селцето е толкова малко, че има само две улици – горна /околовръстна/ и централна. Еднопосочни. Минаваме отгоре, което ни позволява да добием впечатление от високо. Завиваме и паркираме колата на централното площадче. Там указателна табела  дава отговор на въпроса ни какво е историческото място на Теологос . Оказва се в далечното минало селището било столица на Тасос. А старата църквица „Света Параскева”, която сега е превърната в музей, имала изключително място в духовния живот  на цялата околия. Построена през 17 век, тя е твърдината и убежището на християнството по тези места. Жителите твърдо вярвали, че Св. Параскева ги закриля от всички беди и най-вероятно затова нарекли и селото си така  – Теологос  /тео – Бог, логос – слово/. Благословено от Бог!

Тесни улички водят към малките дворчета нагоре и надолу. Над тях надвиснали многогодишни смокинови дървета и лози. Каменни къщи с покриви от плосък камък. Виждат се и полу-изоставени, полу- рухнали, с  буренясали дворове. Други – новопостроени, но в традиционната за това селище архитектура от камък и дърво, радват окото.

От миниатюрна хлебарница с пещ от миналото столетие се разнася такова ухание, на каквото не можеш да устоиш. Изчакваме камионът с торби брашно да разтовари и хлътваме вътре. Кръгъл хляб с дебела хрупкава коричка, гевреци със сусам, кифлички със сирене. От кое да се откажеш?

На отсрещния тротоар през прозореца на таверната се вижда въртящ се грил   с цяла одрана коза. Казват печеното козе е другият специалитет на острова. Изкушения за търбуха на всяка крачка!

Оказва се обаче,че остров Тасос си имал и друга столица в миналото – Панагия. Това е името, с което наричат Богородица. Така се казва и въздигането и обредното разчупване на хляба, неговото разделяне и изяждане заедно. Такава  е практиката на Христос и апостолите. Спомнете си Тайната вечеря.

Решаваме, че приключението ни няма да е пълно, ако не се отбием и тук. То  е традиционно село с богата история и едно от най-големите на острова, съдейки по размерите и архитектурата му. Построено е преди около 300 години, но през Византийската епоха  било колония. Малко след Гръцката революцията през 1821 станало столица на острова. Разположението му  в долината на планина го прави невидимо и от морето. Наименованието на селото и съществуването на 11 параклиса, говорят за силната религиозност на жителите. Най-внушителна е църквата „Богородица”, която е и пряко свързана със социалния и икономически живот на селото.

Влизаме, запалваме свещи за здраве на децата си и се оглеждаме. Архитектурният стил на храма е базилика с купол, с 3 вътрешни пътеки и полусферични сводове. Богатият иконостас с резбовани лозници, сочни гроздове и цветя заслужава внимание.

Разходката ни по застланата с бели мраморни павета улица към старата част на селцето е изпълнена с приятни емоции.  Малки магазинчета с традиционни  подаръци –  маслини,сладка,мед,зехтин. Къщите тук ни напомнят  за някои наши подбалкански възрожденски градчета. Вторият кат е увенчан с  вътрешни тераси. На площада има огромен чинар с чешмичка, вградена в подножието му. Изобилие от води,водопади и цветя.Невероятна е гледката и към планината, издигаща се непосредствено зад Панагия. Но най-невероятното  тук е, че тя си има свой собствен плаж от другата страна на шосето и надолу.

Подобни изживявания имаме и в сегашната, трета по ред  столица и главен град на острова – Лименас. С население само от  2000 жители, той е част от префектура Кавала. Запъхтяни катериме с Лили и момчетата към архитектурните разкрития от древния град над пристанището. Половинчасовият ни фитнес по козята пътека, освен, че ни напомня за необходимостта от повече спортуване, не се увенчава с особено удовлетворение. Амфитеатърът, Светилището на Артемида и Дионисий са в реставрационен режим и не изтръгват  възклицания. Казват, че тук  по празниците се представят древногръцки драми и комедии.

Няма да е пресилено, ако кажа, че през цялото ни кратко пребиваване на острова се чувствахме като в митичната древна Аркадия. Заобиколени от  маслинови горички, в които мелодично подрънкват звънците на пасящи стада, безгрижни и щастливи. Разтоварени от делничните  задължения и обгрижвани като желани гости. Недосегаеми за манипулациите на телевизии и политически страсти.

Нравите на остров са естествени, подчинени на природните дадености и щедрост. Убедихме се с очите си. Но! – На остров Тасос всичко това е силно овкусено  с гръцката традиция и митология.

И отново ни впечатли, както и при други пътувания навън, удобната и добра инфраструктура.

Ще се отклоня за миг. На премиера на моя книга един подпийнал и случайно попаднал господин, явно нямащ  нуждата от духовно стимулиране и недосегаем за художественото слово, но с напираща амбиция за себе-изява, ми подхвърли въпрос: “Е, какво искаш да ми кажеш сега с тези есета – да си стягам куфарите и да заминавам за чужбина ли? Трябва патриотизъм да вмъкнеш!”

Ха сега де! Как  би отговорил Хемингуей при подобен упрек, понеже е написал „ Зелените хълмове на Африка”, „Снеговете на Килиманджаро”, „Истинска при първа светлина” /за Кения/, „Безкраен празник”/ за Париж/ и т.н.  и т.н.  Пътувал и писал…Опазил ме Бог, не се меря с Хемингуей! Просто търся убедителен пример – как да обясниш на слепец за какво служат очилата? А за патриотизма…  необходимо е поне веднъж да слезе този „патриот” от служебната си кола и да мине пеш по 100- метровия мост , свързващ  двете части на селището, в  което живеем. Разровените тротоари ще го принудят да слезе на платното, рискувайки живота си пред префучаващите коли за едното нищо. Как тогава няма да се впечатлиш от подържаната инфраструктура по други места в света, и то на малък остров?

Да вземаме пример. Да не „откриваме топлата вода” непрекъснато. Да не живеем единствено с 1300- годишното си минало. Цивилизованият свят отдавна ни е изпреварил, докато ние се въртим в порочен кръг. Да се постараем поне да крачим  в ритъма на съвремието със съседните ни балкански държави. Когато пътуваме – да черпим опит за хубавото, да се постараем да го пренесем в собствения си двор, на нашата улица. А ако си важен фактор – да допринесеш за добрия облик на селището, за да стане то по-добро място за живеене за младите .

Природата ни е уникална и плодородна. Историята ни е богата и поучителна. Не е нужно дори да я украсяваме с легенди и митове, които други държави умело използват за нуждите на туристическия си поминък. Да, ама не – „какво искаш сега да ми кажеш, значи”!

…Вече пътуваме по обратния път, към пристанището на Керамоти. Фериботът  този път е почти пълен – туристическият сезон е към края си. Времето ни изненадва с преждевременно застудяване и лек  дъждец. Септември си отива, все пак. Дано да е за кратко! Надяваме се на топло „есенно матине” и дълго „сиромашко лято”. Иска ни се да задържим  и топлите спомени, които да забавят нахлуването на зимата. Погрижили сме се за това – пред топлата камина ще споделяме с децата си филмчето, което успяхме да заснемаме.

Последен поглед към Тасос – зелената „петичка” на Родопите. Затова ли не изпитваме обичайната носталгия, както се случва при раздяла с нещо хубаво? Той си е частица от  наша плът – достатъчно е да изкачиш връх „ Снежанка” в слънчев ден и Бяло море ще заблести в далечината. Толкова е близо!

На изпроводяк ми се иска да ви разкажа за митичния  герой, дал името на острова. Тасос / един от тримата сина на финикийския цар, историческа фигура и герой от древногръцката митология Агенор/ по заповед на бащата тръгнал да търси сестра си Европа. Тя била отвлечена от  известния със своята похотливост Зевс и скрита в пещера на далечния о-в Крит. Тримата братя трябвало да я върнат, иначе  да не се връщат обратно. Тасос  я търсил дълго и на много места, докато не акостирал на този остров. Бил очарован от прекрасния климат и богатата растителност . Без да е намерил Европа, се отказал  от търсенето и останал със своята свита тук. Завинаги. И не сгрешил!

 

Got anything to say? Go ahead and leave a comment!