Ето, пак се завръщам в престарелия дом.
Помъдряла и тъжна. Влизам тук мълчешком.
Пак момиче съм дребно. И светът е смален.
Даже старата къща се смалява над мен.
И макар, че отдавна всичко тук е било,
сякаш детството лудо връхлетя с колело.
По сърцето почуква спомен с малък пестник
и назад ме завръща…само с пръстче на “клик”.
Тук се чувствам желана. Вече зная защо.
Мой е старият дъб – до последно листо.
Всяко храстче и цвете, расли ден подир ден.
И защо ли си мисля, че са чакали мен.
Тъй познато проскърцва оцеляла врата.
На светлинни години от мен е скръбта.
Но въпроси – лавини ме връхлитат без звук.
Подраних… закъснях ли… за срещата тук?
Не пропуснах ли нещо в този кратък живот?
Не сгреших ли посоката… намерих ли брод.
Колко лесни изглеждаха мечтите оттук
и светът благородно обещаваше юг.
С колко мраз и заблуди, и нечисти ръце
се преборих… и ето, тук съм с леко сърце.
Помъдряла и тъжна… Не съвсем, не съвсем!
Щом щурчето на двора пее нежен рефрен.
Щом пригласят листата на стария дъб
и струи светлина от прозореца скъп.
Щом преплита ластуни високосна лоза,
и отронва над мен благодарна сълза.
Росно утро ме буди безмълвно, без звук.
Аз си тръгвам по-силна, по- жива оттук.
Пак в сърцето отнасям престарелия дом
И провожда ме път мълчешком… мълчешком.
29. КРАДЕЦЪТ НА МИСЛИ
Крадецът на мисли /на моите мисли/
по залез се връща от път. Уморен.
Прегръща ме кротко, за нещо замислен.
Душата разтваря и сяда до мен.
Изсипва трохите на делнична грижа.
По равно тревогите с мене дели.
И после заспива… Аз дълго ще мижа,
до късно прехвърляйки мисли – скали.
На изгрев с крадливото утро си тръгва,
отнесъл безгрижната мисъл от мен.
С надежда до залеза тих се залъгвам,
понесла на плещи безкрайния ден.
Върти ме битът в безразлична вихрушка.
На атоми пръсва духът уморен.
Гризе ме отвътре въпрос, като стружка:
Ще има ли ден само… само за мен.
Да бъда без мисъл към друг устремена.
Без тежки товари. В светая светих.
От лъч белоснежен за миг осенена,
в душата да звънне най-нежният стих.
Без категория 
No Comments 
