Таня Благова

на  Ж.

Вярвам ти. Когато си до мен.

Тръгваш ли на път. Или се връщаш.

В топло лято. В дъжд. И в зимен ден.

Нежно ли на прага ме прегръщаш.

Тъжен ли си. Ведър. Уморен.

Гневен и сърдит. До болка нежен.

Колеблив. Объркан. Убеден.

Точен. Закъсняващ. И небрежен.

Низи от сезони. Ден след ден.

Вярваш или не, но аз ти вярвам.

Сляпо и наивно. С дух вглъбен.

Сякаш съм родена с тази дарба.

Грешен си. Човек от плът си. Знам.

С вярата  – на вярност те обричам.

Ти приемаш. Доброволно. Сам.

Вярвам ти. А значи – и обичам.

Издебна ме. Когато ближех рана.

В момент на слабост. В пристъп на тъга.

Оголи нокти. Като хищна врана.

Прецелвала се, чакала мига.

Внезапен удар. Готвен отдалече.

Изнервих те  –  наивна и добра.

Прощаваща гнева ти скоротечен.

Дежурна изповедница. Сестра.

За сребърник ръждив? За миг забрава?

Или за кратка власт над моя дух?

С какво ме размени. Позна ли слава?

Нетленното разби на прах и пух.

Направи избор. Евтин, като брошка.

Безсмислен в свят на полюсна вражда.

Не съм боец. Не искам мъст. Ни прошка.

Поставям просто точка. Засега.

Ела в съня ми, ангел бял! Навън е зима.

Огъва клони тежестта на преспи сняг.

Крилата ангелски са дяволски раними.

Преспи на топло тази нощ. На моя праг.

Перата мокри закачи. Не се страхувай!

И нека вият ветрове безсилни вън.

И нека дявол зад оградата будува,

лишен от пропуска за моя топъл сън.

Ще те събудя призори. Преди да съмне.

И билков чай ще ти подгрея за из път.

Ще стихне бурята. Но силите `и тъмни

за сладкия, невинен грях ще разгласят.

Ще се срещнем в моя стих. Някой  ден. Случайно.

Ще се случи изведнъж… Както обичайно.

Ще поседнат две души. Там. Освободени.

Думите ще премълчат. Обезоръжени.

В бял или римуван стих… Ще потърсят извор.

Сбъркали от суета верния си избор.

И напразно. Две души с думи не общуват.

Музика от тях струи. Само нея чуват.

Ще премине бавен влак. Нашият… Последен.

Диалогът мълчалив ще е изповеден.

Вече чувам, как в нощта някъде въздишаш.

Ще се срещнем в моя стих… Ако го напиша.

Тя капе точно и прецизно

върху безсмъртния гранит.

Звънливо, остро, некапризно

дълбае с нокът упорит.

Невъзмутима и студена

постига пъклената цел.

Разяжда древната морена

с премерен волеви отстрел.

Тя родственик е на стихия

в миниатюрен девствен вид.

Вживяваща се в орисия,

с амбициите на термит.

Не вземат я насериозно –

за мелодичния синкоп.

Невинно, светло, виртуозно

тя с нокът им копае гроб.

Разбиват пламнали чела

две мълнии пред мен – на прага.

Стожила огнена стрела.

Неудържима смъртна тяга.

Убийствена неземна страст.

Двубой горчив на боговете.

Стихии със наземна власт

над всяка жива твар и цвете.

Безумен  гръм… И тишина.

Протяжни тътени… И ехо.

Като напеви на жена

уцелена без цев в сърцето.

Докосна моето сърце…

и всичко в мен се преобърна.

Протегнах двете си ръце,

стихиите за да прегърна.

Заменям половина царство

за  ябълката  на раздора.

За  супердревното нахалство

откритието да повторя.

От огъня му озарена,

да  ме отлъчат от чертога.

С  познанието осенена

да  знам, че мога. И да мога.

Да  бъда аз оригинала

на  принципната съпротива.

Да  бъда част от нещо цяло,

посоката на директива.

Да  бъда смисъл на идея,

благословена от съдбата.

Предсмъртна  песен да изпея,

която  да  взриви сърцата.

Но в свръхусилия се губя

между възможното и трябва.

Сърцето закърнява грубо

в двубоя предрешен за хляба.

Пред  благородството на риска

мечтите  може да се случат.

Все  някой ден. Ако поискам.

Но как ли? Искам да науча.

Нощта е философска  доба

за този, който следва цел.

Будуващата  ми особа

е  изтощена до предел.

След  потната ми одисея

по някакъв мистичен път –

покорно думите се сеят.

Подреждат се. Но не да спят.

В антични рамки подредени

умуват, спорят – стих по стих.

На малката им нощна сцена

суфльорът е  разумно тих.

Сеансът е за посветени

в изящните им крамоли.

От музата им изкушени,

пропяват първите петли.

Нощта отстъпва. По принуда.

И краят е предизвестен.

Настава  утро – няма  чудо.

Започва  най – банален ден.

Тази нощ е подарък за влюбени.

За нещастни, бездомни, изгубени.

За безсънни поети и учени.

За куплетите – още неслучени.

Нощ – парад за щурци и светулки.

Нощ за музи и стон на цигулки.

Нощ за милост над хищници диви.

Час за сборища на самодиви.

Тази нощ е последната фаза

на отдавна изтъркана фраза.

С пълна сила струи  от  фенера,

закачен на небесната сфера.

И все пак…е така обаятелно,

носталгично, наивно, трогателно,

че му иде на облака в здрача

от любов заразен да поплаче.

Дни след смъртта на Лудвиг ван Бетовен

 сред личните му вещи са открити неизпратени писма

до неизвестна жена, към която геният изпитвал невероятно силни

,но явно и несподелени чувства.

„Мой ангел, мое аз… и мое всичко.

Чрез твоята любов съм още жив…

Отново чувам … пее лунна птичка…”

Написал геният в писмо. С молив.

Прекъснал… Между нотите го пъхнал.

Забравил. Не поставил адресат.

Като в хербарий там стихът изсъхнал.

Но пламъкът останал жив. И млад.

Коя е тайнствената му любима.

Безименна – в сонети я възпял.

Опазил я в душата си ранима

с безсмъртните черти на ангел бял.

Била ли е ефирна, нежна муза.

От този ли. Или от онзи свят.

Безспорен факт, без намек и алюзия –

Стихът лежал. В писмото. Недопят.

Там, в листите, той нотите тревожел.

Излитали, преплетени в акорд.

Възпявали го арфи в храма Божи.

Звънял сонетът. Споделен и горд.

„Мой ангел, моя светлина и радост в мрака.

Чрез твоята любов съм още жив…”

Безсмъртната любима не дочака.

Писмото недописано – в архив.

Акациите цъфнаха. Отново.

Превзеха с дъх съседната горица.

Въздъхна в клоните им нощна сова.

Изви тревожен глас звънлива птица.

Събудих се от порива и мощен.

Навън луна, звезди… и нощни страсти.

Пердето обладава вятър нощен.

А в мислите ми – космос безучастен.

Безсънна нощ. И то -заради птица.

На утрото ме дебне битието.

Романтиката е… за романтици.

От делника сърцето е заето.

Денят – кошмар. От мисли и тревога.

Оскъдно време. В грижата за всички.

Нощта е моя. Тегне изнемога.

За сън е време. Не за нощни птички.

Но нещо в мен очаква. Не заспива.

Ответен зов… И не от тъжна сова.

Потегля ме… към птицата звънлива.

Знам, щастие ме чака там. Отново.

Фриволна мъжка рима. Премерен остър щрих.

Промяна бърза в грима вещае всеки стих.

И прави те заложник на благата си вест.

По гладката ти кожа флиртува с анапест.

Достига до сърцето. Прониква като грях.

Откликне ли „прието” – той вече не е плах.

Нечакани обрати. Безумно-дързък стил.

Вълнуващи похвати. И гняв – до болка мил.

Душата обладава. Възбужда мисълта.

Сънят ти притежава до края на света.

И в свят алтернативен на личен рай и ад

проникваш импулсивно, подобно акробат.

Последно изречение. Поанта – апогей.

Ти вече си владение. Ощастливен трофей.