Таня Благова

Не съм „мъжко момиче”…  За жалост, не съм!

Хленча, вечно тревожа се… плача насън.

Колеблива. Ревнива… Суетна, и зла.

Сборен женски каприз – от конец до игла.

А бих искала /много!/ с железен успех

да опазя духа с властен мъжки „доспех”:

Да обичам без болка и губя без страх.

Да воювам по мъжки – без страсти, без ах.

Но… жена съм. Прекрачила в „златен” сезон.

Вече вие във вените „южен мусон”.

Засега устоявам. Със женски инат.

В този луд и объркан… по мъжки груб свят.

Следобед. Юнски, слънчев, тих.
И липова алея.
Прекрасно време е за стих.
Аз нямам и идея.

В косите глупава пчела
уплашено се вплете.
Отронен цвят заромоля.
Засипа ни. И двете.

От аромата  поривист
пчелата кротко стихна.
Дрогирана със липов бриз,
застина с  лик усмихнат.

Замести липовият цвят,
отсъстващата муза.
Стих в странен  бриз - формат
потече, като узо.

От вдъхновената пчела -
създаден и орисан.
Наместил мъдро очила,
от юни бе… записан.